Чайна Миевил - Морелси

— Не… аз… да… не… не знам — отвърна Шам. — Не го знам какво иска, наблюдаваше…

— Наблюдаваше? — попита жената. Мъжът беше спрял, внезапно заинтересуван от една стена. Жената присви очи. — Ти оттам ли излезе? — посочи тя дома на Шроук. Шам кимна.

— Не се тревожи, синко — рече тя и го прегърна през раменете. — Каквото и да иска той, няма да позволим да му попаднеш в ръцете.

— Благодаря — смотолеви Шам.

— Хич не се безпокой. Ние в Манихики се грижим за гостите си. — Тя го поведе към по-добре осветените квартали на града. — Както са постъпили и Шроук, сигурна съм. Ти за какво си говореше с тях? — Въпросът излезе от устата ѝ без ни най-малка промяна в тона. Но все пак накара Шам да погледне нагоре. Да забележи, че в този миг тя не гледаше към него, а към мъжа зад тях, и че не го гледа подозрително, а двамата безмълвно си общуват.

Чак гърлото на Шам запулсира — толкова бързо се разтупка сърцето му, щом забеляза това. Неговата спасителка, която не го спасяваше, го погледна, лицето ѝ се скова, а ръката ѝ стисна рамото му. След като го лишиха от възможността да лукавства и да увърта, Шам пое по единствения друг път, който виждаше. Настъпи жената по крака.

Тя нададе вой, взе да кълне, да подскача и да реве, а черният мъж отзад със скритото лице хукна подир Шам. Беше бърз. Палтото му се ветрееше около него.

Шам тичаше. Разтвори ризата си и пусна Дейби. Прилепът пикира като бомба върху мъжа, но подобно на младите побойници и този мъж не беше лесно да го укротиш. Той перна Дейби и продължи да тича и да настига Шам.

— Нагоре! — изкрещя Шам. — Бягай! — Той размаха ръце и прилепът се заиздига.

Ако зависеше единствено от бързината, щяха да пипнат Шам за секунди. Но той се чувстваше обсебен от душите на поколения младежи, преследвани из кварталите от възрастни по неясни или нечестни причини. Той се съсредоточи върху техниките им за оправдано бягство. Макар и не твърде бърз, той описваше зигзагите на справедливостта, изкатерваше ниски зидове с енергията и непреклонността на бягството от неправдата, стигна до една улица, все още кънтяща от дюдюкания, от врявата на късната следобедна търговия и шумотевицата на движението, претърколи се в гаснещата светлина под возилата с ниски шасита с доблестна предпазливост. и замря. Притаи дъх.

„Дейби! — помисли си той в яростен опит да му предаде мисълта си. — Не се приближавай!“

Сред перкусията на градските стъпки, безплътните крачки, преминаващи покрай него, стърженето на колелета и любопитните звуци на котки и кучета Шам съзря два ботуша от черна кожа да тропат по средата на улицата. Спряха. Обърнаха се. Изтичаха няколко крачки в една посока, още няколко — в друга, и най-сетне поеха в трета. Когато се изгубиха от погледа му, Шам изскочи и хриптейки, се измъкна изпод колата.

Окалян, разтреперан и окървавен, той погледна нагоре, вдигна ръце и Дейби долетя, спусна се от небето и се шмугна обратно в ризата му. Шам залитна. Стоеше там, местните от Манихики почти не го забелязваха, най-сетне изграчи един въпрос към един от тях, онзи го упъти как да се върне на доковете и той пое дебнешком по възможно най-заобиколните пътища обратно към „Медис“.

Пътят към доковете водеше Шам под неорганизирани улични лампи — електрически, газови, със светещи сепии. През места, където тези лампи бяха останки от миналото на човечеството, с ярки, исторически несъответстващи цветове; и дори алт останки, за ефект, които разхвърляха сенки като следи от стъпки или разгръщаха спирали в осветителните си полета.

Охлузените места се подуваха. Една вагонетка с разлюлян фенер, която разпръскваше сенки, докато се плъзгаше между задрямалите влакове, го откара на „Медис“.

— Поокъсня, а? — провикна се Кирагабо. Шам се сви и се запрепъва по палубата.

— Закъснях — рече той. — Капитанката жив ще ме одере.

— Няма. Има си други грижи на главата.

и действително, когато слезе под палубата, той не само се промъкна до каютата на Нафи, за да пусне текстовете в нейната каса, а някакви звуци от офицерската столова му привлякоха вниманието и той отиде да проучи какви са.

Капитанката и нейните офицери се бяха скупчили около нещо.

— Шам! — повика го някой. — Влизай тука да видиш това!

Дори и капитанката го подкани с ръка. Офицерите направиха място около масата. Върху нея имаше артефакти.

Шам си мислеше, че външността му, мръсотията и белезите от побой по него ще изискват обяснение, но на никого не му пукаше. Шам никога не бе виждал капитанката толкова словоохотлива. Ръката ѝ щракаше и присветваше с лампички, пръстите ѝ танцуваха толкова бързо, колкото пръсти от плът не са способни да се движат.