Чайна Миевил - Морелси

— Кой иска? — попита Шам. — Коя паплач? Манихики?

— Манихики — отвърна Калдера. — и затова, разбира се, след като те не се върнаха, Байро не можеше да отиде във флотата. Издирването и спасяването не са им приоритет. О, те дойдоха с предложение за издирване, разпитваха какви карти имаме, къде са ходили те.

— Все едно пък ще им кажем на тях ! — възкликна Деро. — Все едно пък сме знаели!

— Те не водеха дневници, докато пътуваха с влака — каза Калдера. — Затова са скрили онази памет. Дори и ранен, единият от тях се е погрижил да я закопае в земята. Сигурно са разбрали, че съдържа намеци за това къде са били.

— Там, където ходеха, те минаваха по заобиколни пътища, и по обратния път също — обясни Деро.

— Татко Байро може и вече да е малко… — Гласът на Калдера затихна и пак се извиси. — Но не беше чак толкова изкуфял, че да се довери на флотата. Нито пък да им каже какво знае за маршрута.

— Значи е имало скица? — попита Шам.

— На влака — не. Нямаше и такава, която биха могли да разчетете ти или те. Манихики искаше да ги намери, но поради свои причини, не заради нас. Шроук никога не са им давали онова, което искат те. — Гласът ѝ звучеше гордо. — Всевъзможни мотори и машини, направени така, че никой друг не можеше да ги направи. Те искаха да се върнат не мама и другият ни татко, а онова, което може би са носили със себе си. Онова, което може да са създали или открили.

— Щяха да ги издирват векове наред — рече Деро. — Откакто изчезнаха.

— Но сега ти си тук — каза Калдера — и те за първи път от години ще си шушнат: „Имаме следа!“

— Накараха ме да се крия в канавката — рече Шам. — Повечко от тях си трябват, каквито ще да са, че да докопат момче от Стрегай.

— Искали са да узнаят кой си — поясни Калдера — и какво знаеш. За това къде се намират Шроук . — Шам си спомни колко предпазливо го бяха посрещнали Калдера и Деро при първото му идване. Нищо чудно, че бяха подозрителни. Нищо чудно, щом нямаха приятели; дори и да не полагаха толкова грижи за татко си Байро и да не копнееха за завръщането на останалите си родители, те бяха длъжни да предполагат, че всеки посетител е потенциален шпионин.

— Преди ти да дойдеш — измънка Деро на Шам, — аз не спирах да се надявам, че те може и да се върнат.

— Това беше най-дългото им отсъствие, но човек не спира да се пита — рече Калдера и наклони глава към стаята, където татко Байро скърбеше объркан. — А как бихме могли да го оставим, като не бяхме сигурни? Да заминем в някаква посока и те да се върнат от другата?

— Обаче сега сме сигурни? — рече Деро. Прозвуча като твърдение току допреди самия край, където внезапно се извиси във въпрос, мимолетна надежда за несигурност, от която сърцето на Шам се сви.

— Сега сме сигурни — кротко каза Калдера. — Затова трябва да тръгнем по техния път. Да довършим започнатото от тях. Точно това биха искали мама и другият ни татко. и точно това би искал и той. — Тя отново погледна към вратата.

— Може би — каза Деро.

— Той може би пак им пише — рече Калдера.

— Щом ще забрави — попита Шам — защо му казахте, че вече ги няма?

— Та нали той ги обича? — каза Калдера. Заведе Шам в кухнята и му поднесе някакъв мазен на вид чай. — Не заслужава ли да ги оплаче?

Шам разбърка напитката колебливо.

— Когато и да отворя дума за това място пред някого — каза той, — ме поглеждат особено. Очевидно хората одумват вашето семейство. А и видях влакокрушението. Такъв влак не бях виждал, а после и онази снимка. — Той вдигна очи към нея. — Ще ми кажете ли? С какво се занимаваха те? Знаете ли?

— Знаем ли какво са били намислили? — попита Калдера. Къде са отивали и защо? О, да.

— Знаем — потвърди Деро.

— Но пък и ти знаеш — каза Калдера. Погледна брат си. След миг той сви рамене. — Не е много сложно — продължи Калдера. — Както казваш, видял си снимката.

— Търсели са нещо — каза Шам.

— Открили са го — каза малко по-късно Калдера. — Търсели са нещо и са открили нещо. Което е било…? — и тя зачака като учителка.

— Изход от морелсите — каза най-сетне Шам. — Нещо оттатък релсите.

Ама разбира се ! Шам бе видял онази линия, тъй че някак си го знаеше. Но все пак да го чуе! Богохулството го изпълни с наслада. Да изричаш ереси се оказа колкото освежително, толкова и съсипващо за нервите.

— Отвъд релсите няма нищо! — изграчи той и се издразни от собствения си глас.

— Като че си имаме работа, Деро — каза Калдера. В гласа ѝ се промъкна сериозност, усилие. Когато брат ѝ проговори, и в неговия глас се долавяше същото.