Чайна Миевил - Морелси

Какво знаеше той за това семейство? По-голяма сестра, по-малък брат. Разхвърляна къща. С жизнени родители — далечни пътешественици. Които, както показваха костите, бяха умрели.

А тези мисли неизбежно наведоха Шам на мисли за собственото му семейство. Той не размишляваше често за своите загубени, за негова мъка, при злополука майка и баща. Не че му беше все едно — несъмнено той имаше чувства. Не че не подозираше важността на това, че вече ги няма. Той не беше глупав. По-скоро просто не помнеше техните грижи, тъй като цял живот го бяха гледали Трус и Воам и в действителност те бяха неговите родители, нямаше как да е другояче. Чувствата, които Шам имаше съм своите мама и татко, бяха чувства към изгубени непознати и ако размишляваше твърде много за тях, му се струваше, че проявява неуважение към тези, които са го отгледали.

Но той отчетливо осъзнаваше: явно с двете деца от изображението го обединява фактът, че технически той беше, ако трябва да бъдем точни, сирак. Е, тази дума пресядаше на гърлото. и тъй… Бяха ли това момиче и това момче също докторски помощници, недоволни, копнеещи за останки, тъгуваха ли за нещо? Шам се съмняваше.

Из цялата зала имаше часовници, стотици модели. Някои бяха модерни, други — очевидно останки, гордо отремонтирани, за да заработят пак и в определени мигове изтикваха навън птиченца. Някои бяха със сини екрани, на които светеха цифри. Всички показваха на Шам колко бързо лети времето.

— Вие как станахте търсачка на останки? — Суровата на вид жена, която Шам заговори, вдигна очи изненадано. Тя пиеше черно и гъсто като катран кафе и си разказваше вицове за копаене с колегите. Тя му се засмя без злоба. Метна една монета на лекарката върху сергията ѝ и посочи на Шам да си вземе сладкиш.

— Копай — каза тя. — Намери нещо. Носи на някой останкаджийски влак. Копай още. Намери друго. Не си стой… — Тя го изгледа от глава до пети. — Черноработник? Прислужник? Стюард? Къртоловец ученик?

— Помощник на доктора — поясни той.

— А… Е, да де, и това също. Не си стой такъв.

— Намерих прилеп — каза Шам с уста, пълна с лепкавия хлебен подарък. — Ама то това сигурно не е останка. Той ми е приятел.

Малката банда продължаваше да го наблюдава, осъзна той. А тях, забеляза той, ги наблюдаваше друг младеж, жилав и подвижен момък, който Шам се зачуди дали е виждал някъде преди.

Търсачката на останки се разрови под масата си.

— Трябват ми още Цапащи бръмбазъци — рече тя.

— Благодаря ви много за сладкиша — каза Шам. Жената изглеждаше разкошно. Той примига и се опита да се съсредоточи. — Вие сигурно не… Да сте виждали две деца? Те живеят близо до…

— Арка — довърши тя. Шам примига. — Арка от останки. Чух, че някой ги търсел.

— Какво? — възкликна Шам. — Откакто съм влязъл, вече сте чули?

— Мълвата се разнася. Кой си ти, момко? — Тя наклони глава. — Какво знам аз за тебе? Още нищо. Знаеш ли, не съм тукашна, но тия брат и сестра, заобиколени от останки… Това нещо ми говори.

— Вие сигурно непрекъснато идвате тук — рече Шам. — Може и да сте чували някога за тях.

— Разбира се. Та тук е Манихики. Това, такъв един архитектурен детайл, който ти описваш, се запомня, нали? Бях тука, сигурно преди две-три пътешествия, което ще рече няколко месеца, май? Продавах направо. Както и да е… — Тя бавно кимна, щом си припомни. — Тука имаше двама като тия, дето ги описваш. Младоци! Малчовци, ама спокойни колкото си щеш. — Тя вдигна вежда. — Ръчкаха, досаждаха, разпитваха. и разбираха от останки.

— Смятате, че са били тези, които търся?

— Дочух какво си шепне оная сган. — Тя врътна ръка, за да посочи съдържателите на сергии, не останкаджиите, а местните агенти, търговците. — Говореха дивотии за тях. А дивотиите са моят занаят. — Тя се усмихна. — Купиха от мен една камара неща. — Тя щракна с пръсти. — и това ме подсеща, че трябва да си гледам работата.

Тя вдигна кутийка, пълна с алт останки. Големи колкото палец, всяка с различна от другите форма; всяка представляваше парче зелено стъкло и от всяка стърчаха жици. и всяка от тях се приплъзваше до другата като жива върху масата и размазваше подир себе си като охлюв диря от нещо, което изглеждаше като черно мастило и след няколко секунди изчезваше.

— Цапащи бръмбазъци — обясни тя. — Бих ти подарила един — каза тя. — Само че няма.

— Трябва да намеря онези деца — каза Шам, втренчил алчен поглед в извънземната смет.

— Мога да ти помогна. Те купиха толкова много неща, че не можеха да ги носят и поръчаха доставка.