Чайна Миевил - Морелси

— Обаче… — додаде Нафи.

— Обаче… Вижте, когато се качих на тоя пощенски влак, за да се върна, след два-три дни някакво влакче се набира подир нас. На цели мили назад. Спретнат локомотив, един вагон, и каквото и да гори, не го виждам да изхвърля много изгорели газове. Екстра качество! Като видя добър влак, и го познавам, и би трябвало да се носи лудешката, ама все ни следваше на едно и също разстояние. Твърде отдалече.

Но дори и тогава можеше и хич да не се замисля за него. След време изчезна. Само дето пак го видях, и не само това.

Намирахме се сред равнина. Никакви хълмове, никакви гори, нищо. Няма къде да се скриеш. Пак го видях, а после и още един. На разстояние един от друг.

— Да следят вас — рече капитанката. — Дори и да приемем, че е вярно, несъмнено всеки е знаел къде отивате?

— Знаеха закъде съм казал, че тръгвам, капитане. и точно нататък пътувах. Но може и да са си помислили, че заминавам някъде другаде. Примерно да са решили, че имаме някакъв план.

— Благодаря ви, Ънкъс Стоун — рече най-сетне капитанката. Тя кимна. — Е… Е, каквото и да си мислят, че знаят нашите странни „опашки“ чака ги разочарование. В крайна сметка аз нямам никакви тайни, които да споделя с тях.

— Е… — Нафи изправи гръб на стола и се намуси. — Около нас явно са се развихрили слухове. Слухове и неверни неща. Ако решат, които и да са нашите нежелани следовници, няма да им е трудно да разберат накъде ще поемем следващия път. А аз потеглям отново. Желаете ли да ме придружите?

— Вече потегляме отново, капитане? — попита Стоун. — За мен ще е чест. — Той преглътна. С неговите патрави крака Стоун нямаше да е първият избор за много екипажи. Нафи му правеше огромна отстъпка, която не всеки би направил. — Още велики южни краища чакат да бъдат открити?

— Разбира се. Та нали в края на краищата това ни е работата. Но може би това пътуване ще е дълго. Не се знае къде може да ни отвее и какви пътища може да ни се наложи да хващаме.

Ала щом видя погледа ѝ и как се взираше тя в механизма, закрепен на крака на Дейби, Шам заподозря, че той знае. Че той е наясно къде би могло да ги отведе всяко отклонение. и възбудата задумка в гърдите му. В този миг тя се блъскаше в ребрата му така, както си представяше да се мята вътре Дейби.

Ние дали…?

Да водиш влаков дневник е крайно необходимо. Добрият офицер ще е прилежен и ще се отнася към всеки подобен документ — независимо дали е набран на цифрова машина, написан на ръка на фина хартия, отпечатан със завързания шрифт на северните морелси и изобщо, какъвто и да е — като към външна памет, каквато по същество представлява.

Уви, воденето на влаков дневник понякога се пренебрегва. Всеки с удоволствие описва сблъсъци с хищници или жертви, драматични преследвания на къртици и откровения. Но дългите, многобройни дни, в които нищо не се случва, просто всекидневно пътуване по релсите, железничарстване, когато нищо забележително не се вижда, на нищо не се натъкваш и никъде не пристигаш, а си още далече-далече оттам, закъдето си тръгнал? През тези дни този, който води дневника, може да сбърка или да не си дава зор. и от такива ситуации възникват въпросите от рода на „Ние дали…?“.

Въпреки че понякога не липсата на внимание поражда неувереността, а дори и потреса. „Медис“ се готви да поеме по релсите. По път, съвсем различен от първоначално запланувания. и всичко това — само заради хитрата намеса на Шам.

Трудно е за вярване — и на самия него никак не му е лесно, — че това е причината за отклонението от курса, трудно му е да си припомни как е стигнал дотам. Собствената му хитрост така е стреснала Шам, че той не разбира. Не разбира как е възможно да пътува нататък, където е искал да отиде.

Отново на релси, отново сред морелсите. Той се люлее на пети на борда на „Медис“. Скоро ще си спомни онзи разговор, предупреждението на Ънкъс Стоун. Изумително, какво удоволствие бе за Шам да усеща приплъзването на стъпалата си, тракането и клатушкането върху стремглавите релси. Дейби пикираше и разпръскваше летящите подире им гларелси.

Капитанката бе събрала почти същия екипаж като преди. Въпреки цялата си мълчаливост, отнесеност и досадни размишления — обичайните недостатъци на всеки капитан, преследващ философия — тя вдъхваше лоялност. Тук бяха Фремло и Вуринам, Шосундер и Наби, и Бинайтли, сега небръснат, рус и все още неразговорлив, който обаче така тупна Шам по гърба с неочаквано дружелюбие, че той се пльосна по очи. Трудеха се заедно с Шам както преди и пак подмятаха бъзици, и се отнасяха с него грубиянско-другарски, ала вече и пиеха с него, като му свърши смяната, и като че не му се дразнеха, че мълчи като пукал и не знае какво да каже.