Чайна Миевил - Морелси

Шам се загледа в кръжащия във въздуха Дейби. Някъде в подсъзнанието му се таяха истории, които бе чувал — за някои възможности на някои от нещата, зарязани в някои пластове от останки. Някъде там се таеше идейка.

Той примами Дейби с ивица пастърма.

— Гледай да не ми нараниш прилепа — рече.

— Прилепът не е твой — заяви Шикаста. — Ти си неговото момче. — Тя прикрепи предмета към десния крак на Дейби. Той незабавно изцвъртя вбесено и се стрелна във въздуха, като за нейна погнуса ѝ опика ръката и тя се разкрещя.

Дейби зафуча из въздуха и заописва сложни „лястовички“ лупинги, винтове, гърчеше тялото си и се опитваше да се измъкне от нещото. Шикаста избърса прилеповата пикоч от ръката си.

— Така — рече тя.

Кутията ѝ заподсвирква и загука. Защрака в сложно стакато темпо в такт с бясната аеробатика на Дейби. Екранът се изпълни със синьо сияние — електрическа мъгла, сред която се появи една точка, която повтаряше като ехо въздушните движения на Дейби. Прилепът полетя в далечината, шумът на машината поутихна; приближи се — и той се усили.

— Това дали е…? — попита Шам.

— Да, точно това е — отвърна Шикаста. — Следач. Той знае къде се намира нещото, излъчващо сигнала.

— Как работи? Доколко далече?

— Това е останка, нали? — отвърна Шикаста. — Никой не знае.

и тримата бързо се наведоха, когато Дейби полетя към тях. Приемникът изписка, а после изстена, когато прилепът, пляскайки криле, се отдалечи.

— Откъде ти… или твоята железничарка… сте взели това? — попита Шам.

— От Манихики. Където се намират всички най-добри останки. На пазара на улица Каменоделска. — Тя произнесе екзотичното име на улица внимателно, личеше си, че му се наслаждава, все едно е заклинание. — Тези неща действително вършат работа. Примерно, ако някой открадне нещо, а ти си му сложил ей такова чудо, би могъл да го проследиш. Затова хич не са евтини.

— Или пък ако има нещо, подир което цял живот търчиш… — произнесе бавно Шам. Нещо, което се промъква толкова близо до теб понякога, че го виждаш. Ала отново и отново ти се изплъзва.

— Ти досега не си виждал такова, нали? — усмихна се Шикаста. — Знаех си аз, че ще ти хареса.

„Ако прекараш живота си така — в преследване на някаква присмехулна плячка, какво ли не би сторил, за да имаш едно от тези неща? — помисли си Шам. — От кожата си ще излезеш, за да се сдобиеш с такова, нали? — помисли си той. Би отишъл в Манихики, за да си купиш.“

— Капитан Нафи?

и да бе изненадана, че вижда Шам, тя с нищичко не го показа. Допустимо беше, предположи той, просто да е кривнал и влязъл в любимото ѝ кафене. Да не е издирвал свои другари от „Медис“ да ги пита къде според тях би могъл да я намери.

Тя седеше на една маса в ъгъла с дневник пред себе си и писалка в ръка. Нито го покани да седне, нито го отпъди. Просто го изгледа доста продължително и той, както си беше изнервен, се изнерви още повече.

— Сурап — каза тя. — Помощникът на доктора.

Тя се облегна назад и отпусна ръце на масата пред себе си — с тихо изщракване и силно тупване.

— Искрено се надявам, Сурап — рече тя, — че не си тук, за да обсъждаме…

— Не! — заекна той. — Не, съвсем не. Всъщност има едно нещичко, дето аз, такова, исках да ви го покажа. — Дейби дращеше под ризата му. Той извади животното навън.

— Твоя звяр съм го виждала — рече капитанката. Шам изпъна крачето на Дейби, върху което миниатюрният механизъм все така стърчеше като кърлеж.

След демонстрацията Шикаста се ужаси, че не може да подмами Дейби обратно при нея, за да си вземе трансмитера. Тя му махаше, а той, разбира се, не ѝ обръщаше никакво внимание.

— Няма да мога да си го взема! — кресна тя и на Шам му хрумна нещичко.

Той извика прилепа, но когато животинчето се приближи на няколко метра, Шам тайно промени движението от призивно на отпъждащо и бдителният Дейби отново закръжи нагоре, все по-надалече от тях. Шам вдигна извинително рамене и вежди, колкото се може по-убедително за пред Шикаста.

— Не ще да дойде — рече той.

— Дано никой не зацепи, че едно от тези неща ги няма — заяви тя най-сетне и цялото ѝ неочаквано дружелюбие от последните дни се бе изпарило. — Здравата ще загазя! — Шам кимна смирено, сякаш той беше виновен, че тя го е откраднала. — Когато твоят летящ плъх се върне, свали онова нещо и ми го върни, ясно?

Същата вечер, когато тя вече не го чуваше и не го виждаше, той подсвирна на Дейби и прилепът долетя в обятията му. Огледа щипката на крака му. Шепнейки извинения, той я затегна по-здраво. Сега, за да я махнат, бе нужен металорезач. и ето го сега тук — сочеше нервно един приемопредавател, или рецептор, или приемник, или трансцептор, или както и да се наричаше това нещо там, а Дейби мърдаше.