Чайна Миевил - Морелси

Можеше да има дори и някоя и друга сергия с останки трета категория. Физически неовладяемите, невъзможни главоблъсканици, които изглеждаха и действаха така, както нищо не би трябвало да изглежда и действа. Шам си спомняше един такъв предмет — или пък бяха три? Трискелион на Стругацки, бе го нарекъл търсачът, докато го размахваше, за да привлече интерес. Три извити черни пръчки, отдалечени на еднакви разстояния една от друга, под формата на буквата Y. Мъжът бе хванал едната, другите стърчаха нагоре, а в средата, където трябваше да се съединяват, нямаше нищо. Те не се докосваха, въпреки че не се и разпадаха, колкото и да ги разтръскваш.

Това нещо беше алт останка. Нещо, изработено не само преди цели епохи, но и немислимо далече, далече отвъд най-далечните простори на горното небе. Донесени сред морелсите, използвани и изхвърлени от някой посетител от други светове, остатъци, изтръскани от космическите скутове през онези отдавнашни години, когато тази планета е била оживена отбивка, място за кратък престой на същите тези посетители, случайно заселили горното небе с животните си. Този свят бил бунище. Оттук от някое невъзможно далечно място на път за друго наминавали летателни апарати, които имали боклуци за изхвърляне.

Мисълта за потегляне към незнайни рифове от останки, ровенето, копаенето, гмуркането в пръстта, чопленето на брегове от древна смет — всичко това караше кръвта на Шам да кипи. Ала после какво? Той имаше въпроси. Къде свършваха останките? Какво се случваше, когато ги намериш? Кой за какво ги използваше, след като някой ги продаде на някого или ги размени срещу нещо?

и въпреки че за това му беше по-трудно да мисли, още едно нещо го гризеше и не му даваше мира: когато Шам си мислеше за останки, защо в началото благоговееше, а накрая се сдухваше?

Сред залива от разнебитени релси край източния край на Стрегай, току извън града, лежаха останки от влакокрушение. Намираха се на няколкостотин метра от брега — малък, ръждясващ локомотив и вагон, отдавна негоден за нищо — некадърен капитан, пиян екипаж, негодни стрелочници. Вече не можеше да се поправи, нищо не струваше като ню останки. Мухлясваше, пълен с птици, обитаващи сред ръждата, които грачеха възмутено, докато Дейби кръжеше около дома им.

Тимон, Шикаста и Шам бяха сами на чакълестия бряг. Седяха близо до клисура, където воден поток и релсорека — линия, издължена релсова примка — идеха откъм вътрешността и се вливаха в морелсите. Хвърляха камъни по стария локомотив недалеч от брега. Тимон и Шикаста разговаряха. Шам, все още изненадан, че е в тяхната компания, наблюдаваше животните — обитатели на плитката крайбрежна пръст. Сурикати, мармоти, най-дребните къртове. Шикаста, все същата командаджийка, каквато си беше и в училище, която обаче сега, незнайно защо, го забелязваше, не сваляше очи от Шам и той се изчерви.

— Значи ще ставаш доктор на къртоловците, Шам? — попита Тимон. Шам вдигна рамене. — Ще станеш като шефа си? Никой да не те знае мъж ли си, жена ли си?

— Млъкни! — отвърна неловко Шам. — Фремло си е Фремло.

— Мислех си, че ти искаш да се занимаваш с останки — рече Тимон.

— и като стана дума — намеси се Шикаста. — Искаш ли да видиш нещо готино? Той е прав, останките са единственото нещо, което някога те е карало да се поопериш. Затова исках да ти покажа нещо. — От чантата си тя извади предмет, който приличаше донякъде на дистанционното устройство на стрелочник. Беше от черна пластмаса или керамика, със странна форма. По него блещукаха светлинки. Някакви неща стърчаха от него, неподредени по абсолютно никаква логика. Издаваше жужене като жуженето на разтревожени мухи.

Шам се облещи.

— Това е останка — ахна той.

— Така е — отвърна гордо Шикаста. Тя извади и кутия, пълна с някакви неща колкото гроздови зърна, споени с грозни жици.

— Това е алт останка — възкликна Шам. Боклук от друг свят. — Откъде я докопа?

— От една железничарка. — Шикаста, също като Шам, работеше в морелсите, в нейния случай — на транспортен влак. — На нея ѝ го дал някой друг, който пък го получил от някой друг, и тъй нататък, и тъй нататък, та чак до Манихики. Тя каза, че мога да му се пробвам.

— Леле, Схватливи Ом! — възкликна Тимон. — Ти най-безочливо си го свила.

Шикаста си докара строг вид.

— Да заемеш не е кражба — заяви тя. — Можеш ли да накараш твоя прилеп да дойде тук?

— Защо? — попита Шам.

— Нищо лошо няма да му направя — рече тя и вдигна едно от гроздестите неща. На него беше закачена щипка.