Чайна Миевил - Морелси

Шам никога не бе чувал капитан Нафи да говори публично за собствената си плячка. Наблюдаваше я как става. Отпива от чашата си. Прочиства гърло. Кръчмата притихна.

Ама то нищо не се беше случило, помисли си Шам. „Медис“ дори не бе припарил до голямата къртица, която тя диреше — оная, дето не била жълта. Какво ли имаше за разказване? Традиция за всеки капитан с философия беше да приказва за нея надълго и нашироко в края на всяко пътуване, но той досега не се бе замислял как биха постъпвали, ако обектът на тяхната страст не се е мярнал никакъв. Което, хрумна му сега, трябва да се случва често. Дали тя щеше да каже: „Съжалявам… Няма нищо за докладване“, и пак да си седне?

Да бе, надали.

— Последния път, когато ви говорих — подзе Нафи, — моята философия ми се бе изплъзнала. Остави ме да дрейфувам по морелсите без гориво и без посока, пред очите ми бяха само слягащият се подир нея прах и дълъг път от къртичини. Гледах го как си отива.

— Джак Присмехулника! — отекна из стаята.

— Знаете ги философиите колко са предпазливи — рече Нафи. — Как смислите се изплъзват. Те мразят да им правят разбор. и тук отново се намеси коварството на неразумието. Аз бях изхабена, заблудена, знаех, че звярът с цвят на кост е избегнал моя харпун и продължава да рови непрогледно, да се съпротивлява на внимателното разчитане и разгадаването на неговата тайна. Аз изревах и в онзи ден се заклех, че ще го подложа на остро и разфасоващо тълкувание.

Когато най-сетне потеглихме, ние, „Медис“, поехме на юг. Джак Присмехулника бе някъде наблизо, без съмнение. Ала онова, което първо се изправи насреща ни, бе друго животно — то ни се нахвърли. и след това — ни вест, ни кост. Всички влакове, с които се разминахме, молих аз за помощ и сведения, ала затишието около Джак Присмехулника само по себе си бе присмех. Отсъствието му бе застрашително присъствие. Липсата му ме изпълваше с него и той ровеше не само из пръстта и калта на морелсите, а и из собствената ми душа, нощ подир нощ. Сега знам за него повече от всякога преди. Той, с едно и също вълшебно движение, оставаше далеч и се приближаваше.

Ах, помисли си Шам. Блестящо! Трус бе изпаднал в захлас. Воам — заинтригуван. Шам — развеселен, впечатлен и ядосан, всичкото това едновременно.

— Отдавна ли го очаквахте? — прошепна Воам на една жена до него.

— Аз идвам за всички добри философии — отвърна тя. — Порът на Невъзмездието на капитан Ген; Жорбал и Къртоплъховете на излишъка от знания; и Нафи. Разбира се. Нафи и Джак Присмехулника, Многозначният кърт.

— Каква е тогава нейната философия? — попита Шам.

— Ти не слушаш ли? Джак Присмехулника означава всичко.

Шам слушаше как неговият капитан описва срещите и разминаванията си с плячката, която тя преследваше години наред и която символизираше всичко, което някой някога би могъл да си представи.

— Този подземник — въплъщение на значения, е поглъщал моята плът и кръв — каза тя, размахала своята сложно устроена, великолепна ръка. — Насмешка, която ме предизвиква аз на свой ред да го погълна!

И точно тогава Нафи погледна право в Шам. Право в него, в очите. Тя млъкна само за частица от секундата. Толкова за кратко, че никой освен него да не го забележи. Той приглади непокорната си коса, изчервен от смущение, и извърна очи.

„Знам какво искам да направя — помисли си той. — Искам да се добера до Манихики, каквото и да си мисли капитанката. Онова момче и онова момиче заслужават да узнаят какво се е случило.“

Той отново погледна Нафи, представи си я как се носи по възли и из най-безумни плетеници от релси, как връхлита върху своята философия, зъбатия великан Джак Присмехулника.

„Какво ще прави тя, ако го хване?“ — помисли си Шам.

Хората са искали да разказват още по времето, когато сме започнали да чукаме камъни един в друг и да се чудим на огъня. Разкази ще има, докато още е останал някой от нас, докато звездите догорят една по една като загасени лампи.

Някои от тези истории сами повествуват за разказване на други. Странно развлечение. Привидно излишно, или е лесно да се загубиш в него, като картина, съдържаща по-малко изображение на самата себе си, което на свой ред съдържа… и тъй нататък. Подобни феномени си имат приятно чуждоезично название: те се наричат mise-en-abyme 2 2 Буквално от френски „поставен в бездната“ — термин от хералдиката, прокаран впоследствие и в критиката на изкуствата от Андре Жид. Най-популярният пример е ефектът, който се получава, като застанеш между две огледала. .