Чайна Миевил - Морелси

— Сега вече си голям, вече си мъж — рече Трус. — Трябва да дойдеш с нас. Трима възрастни. — Двамата мъже щяха да се пръснат от гордост, когато Трус го каза. — Както правят възрастните като нас. Отиваме на кръчма.

Колкото и да подлагаха тези двамата понякога търпението му на изпитание, Шам почувства как и в неговите гърди се надига гордост, докато вървеше с тях из стръмните улици на Стрегай и подритваше камъчета, които отскачаха надалече и се търкулваха и спираха може би чак върху самите морелси. В толкова добро настроение беше, че почти не му докривя, щом разбра, че са стигнали до „Жизнерадостната гъгрица“ капитанска кръчма, една от най-прочутите. Където капитан Нафи несъмнено щеше да бъде. и да приказва за своята вкисната лимонена философия.

Вътре буйстваха на тясно. Водеха се жарки спорове. Хората седяха и слушаха словоизлиянията на звездите на вечерта. Нафи беше там и слушаше оратора — набит, мускулест мъж, близо два метра висок. По модулациите на гласа му Шам се досети, че е много напреднал с разказа си.

— Това е Ваджпаз — прошепна Трус. — Пак е имал среща.

— … сега — разказваше здравенякът — моята философия френетично се носеше към хоризонта. Виждате ли? Понесла крака ми. — О, да, той беше еднокрак, забеляза Шам. Имаше моменти, струваше му се, когато капитаните съжаляваха, че техните идеи фикс можеха да ги лишат само от два вида крайници. Общо взето, оставаш без крак или без ръка — ако човек имаше опашка, която да загуби, чифт хватателни пипала, някое и друго крило, това би увеличило асортимента на тези ярки белези на философстването. — Но аз вече не се терзаех. Пристегнах чуканчето си, за да спра кръвта, и се разсмях. и погнах звяра с вагонетката. Взех курс към надеждата. Винаги с няколко метра преднина, гърбиците на хълмовете по дирята ѝ. Зад мен екипажът ми се беше струпал върху претърпелия крушение прекатурен влак и ми крещеше да се върна.

Голямата белка забави ход и се приготви, изскочи от земята и се изви над мен. Можех да посегна нагоре и да я хвана за козината. Гледах я как отново се понесе към хоризонта в стремглав подземен танц. и аз спрях да се мъча да я хвана, и се стремях само да не изоставам от нея, и ликувах, че тя ми го позволява. Предадох се пред бързината.

А, ето какво било. Значи същината на тази философия бе бързината. Ускорението. Капитан Ваджпаз теоретизираше върху стройна лъкатушна линия от козина и зверски зъби, забола целенасочено в него остър като шип поглед и заредена с настойчивост. Тя искаше да предаде послание. Дори и откъсването на крака му бе част от средствата ѝ за общуване. „Следвай ме! — казваше тя. — Бързо!“

Значи Ваджпаз следваше своята философия, тази голяма белка. Ускорението се бе превърнало в смисъл само по себе си и животът на Ваджпаз се променяше — той ставаше пророкът на вбелчената бързина. и тъй нататък.

— Бързината! — възкликна Ваджпаз. Разнесе се одобрителен шепот.

В кръчмите на Земята Стрегай, в книгите, които пишеха и които Шам и съучениците му бяха изтърпели, в лекции — публични и с ограничен достъп, капитаните редяха дълбокомислени тиради за кръвосмучещия червей, къртоплъха, за царицата на термитите или за сърдития заек рекс, или за язовеца, или за къртицата, голямата къртица, вилнеещия грамаден кърт на морелсите, превърнали се за тях в първоизточник на познанието и незнанието, на смирението, просветлението, обсебването, съвременността, носталгията и прочие. Историята на преследването бе също такава част от работата им, както и ловът за месо.

Историите, разказвани из кръчми и кафенета, барове и клубове в Стрегай, споменаваха също и за откриването на пътници, тайно промъкнали се на борда без билет, членове на Брато-сестринството на Морелските скитници, смушили се в някой от трюмовете. За непознати брегове. За въображаемите земи отвъд края на света. За призрачни влакове, за огромни кръвосмучещи червеи, които изскачаха от пръстта, и за насрещния вятър, облъхващ влака, преди да го завлекат под земята, за тайнствата на изоставени влакове без екипаж, скрибуцащи по линиите, за недоядени ястия, когато на борда няма жива душа, за ужасии по релсите сред затънтени, ужасни краища, за сирени, сцилери, клопки по линиите, за прахокракени. Но именно философиите бяха устоите на тези разказвачески сбирки.

Земята Стрегай — западният връх на архипелага Издънката Салайго. Прочут със своите ловци, къртича мас, произведения на изкуството от къртича кост и със своите философи. Техните текстове бяха интелектуално мерило из целите морелси.