Чайна Миевил - Морелси

С това сигурно се бе заела капитанката.

— Значи влакът ви скоро заминава — каза одобрително началникът на пристанището на Вуринам и това достигна до слуха на Шам. — Добре, добре. Чувам разни приказки.

„Приказки за какво?“ — искаше се на Шам да попита. Но така и не се добра до тази информация, а в Болонс самите приказки в качеството си на валута, стръв и оръжие си водеха до достатъчно главоболия. После се разнесе мълвата за очаквания им маршрут и Шам, неспособен да повярва, бе разбрал, че първоначално казаното от Нафи е било съвсем сериозно. Че не е било мимолетно рефлекторно пренебрежение към низшестоящ, докато е мътела план. Че Нафи нямаше да ги отведе в Манихики.

Възнамеряваше да каже нещо, но като си спомни как откликна тя на първия му опит, и се разкандърдиса. Добре тогава, каза си той най-сетне с възможно най-заядливия си вътрешен глас, ако тя бездруго нямаше намерение да ходи там, както бе редно да постъпи, да му се не види, просто му се налагаше да я убеди.

и Най-добре обмислените планове могат да отидат зян, а планът на Шам дори не беше най-добре обмислен. На два пъти той понечи да заговори капитанката със сърце, трополящо по вътрешните му релси, готов да я попита как е могла да постъпи така, какво беше това, този отказ да преследва тези образи, решителността ѝ да не отваря дума за тях. „Медис“ потегли и пое, по мнението на Шам, в напълно погрешна посока и той изобщо не се сещаше какво да ѝ каже. и всеки път, колчем тя задържеше миг по-дълго върху него ледените си очи, той преглъщаше и извръщаше лице. и вместо към Манихики те потеглиха към Земята Стрегай, у дома.

Лошото беше, че един от железничарите на „Медис“ бе изоставен с наръфани и откъснати от костите меса и мускули във воняща на етер барака на брега на земя, която нито познаваше, нито му се нравеше. Хубавото беше, че бяха ударили кърт и половина. Трюмовете им бяха пълни с осолено къртиче месо, бурета с топена къртича мас, внимателно обработена лицева кожа и кожа с косъм.

Между нос Чатъм и съмнителните островчета твърда земя на планината Лиуивъл удариха две звездоноси къртици. Там, където земята между линиите на морелсите бе изровена, забавяха ход и жените и мъжете на „Медис“ мятаха въдици и ловяха дребни подземни твари. Провесваха жици, окачваха тежести, закачаха кухи и слагаха за стръв тирбушони с часовников механизъм, които се извиваха и заравяха в пръстта с нанизани на тях късове месо. Понякога нещо захапваше, дърпаше въдицата и изскачаше от земята. Въдичарите се блъскаха, обираха жиците, издърпваха гърчещите се трескаво тела, увиснали на края им, и ги изтегляха вътре.

Хващаха най-дребните къртове, които в лакърдиите за улова нарастваха, дълги колкото ръка земни червеи — ловци, които караха екипажа да вие от погнуса, бръмбари колкото главите им, които в зависимост от кой остров произхождаха някои ядяха, а други хвърляха обратно. Земеровки, мускусни плъхове, хищни зайци. Заравящи се в земята пчели. Този район на морелсите бе богат на улов. Придирчивите чистници — ангелите, явно не се навъртаха тук често — между занемарените релси стърчаха ядливи бурени, които екипажът късаше за салата.

— Господин Вуринам… — упражняваше се Шам в прочистване на гърло, за да подхване тема. — Доктор Фремло… — Той мислеше за онези образи, които бе видял и бе решил, че, по дяволите, да, той ще го направи, ще им каже, та те са негови приятели, нали така?

Но тайните пресъхваха в устата му като необичани горивни резервоари. Тя, онази местност, онзи самотен железен път, просто му идваха твърде много, бяха твърде невъобразими, че да се опишат. Той можеше да им покаже снимката. Но дори и тази размазана плоскография да означаваше нещо за някого, който не е виждал оригинала, мълвата за думите му несъмнено би стигнала до капитана. А това щеше да значи, че е под-сторвал екипажа към бунт.

Не беше само заради уплахата, който тя му внушаваше — въпреки че, дума да няма, го беше страх от нея. Беше и заради чувството, от което Шам не можеше да се отърси — че никак нямаше да му е излишно тя да е на негова страна.

На два пъти се разминаха достатъчно наблизо с влакове от Стрегай — спираха и се свързваха помежду си чрез катапултирани скрипци с въжета, за да си разменят клюки и писма. Капитан Скарамаш — капитанът на поелия към открити морелси „Мъргатройд“ ги посети на чай. Прехвърлиха го, седнал спокойно на висящ стол, увиснал и люлеещ се над релсовата шир.