Чайна Миевил - Морелси

— и още нещо — каза капитанката на собственика на кафенето. — Имате ли ординатори? — Тя измъкна шепа листчета от единия си джоб. — Имам нещо за теб — обърна се тя към Шам. „ГОЛЯМ КЪРТ — прочете Шам, когато ги пое. — УНИКАЛЕН ЦВЯТ.“

Тя стегна изкуствената си ръка и вътре в нея се отвори едно капаче. Под него беше паметта от фотоапарата. „Това е мое! — помисли си Шам, когато тя я извади. — Който си го намери, негово си е!“ Собственикът на кафенето им посочи с кимване задната му част.

— Ела, ще проверя това — каза капитанката. — и после ще ти кажа къде да отидеш.

В страничната стая имаше сбирка от ординатори, скърпени един за друг уреди, оплетени тръби, подключени към тях с временни жици екрани от движографи, черно-бели трепкащи проектори, клавиши с букви, пухтенето на дизелов генератор, който поддържаше данните на сигурно място в машините.

Шам се беше пробвал на ординатор веднъж-дваж, но те не го заинтересуваха кой знае колко. В Земята Стрегай ги нямаше много, а тези, които бяха в наличност, казваха му, не били съвременни. Капитанката разбута жиците, които се оплетоха около екрана като тръни от приказка около замък. Докато бавно го изпълваше сияние, тя вдигна лявата си ръка — разнесе се скорострелно щракане, щрак-щрак-щрак , и различни части от нея започнаха да се подават: специални уреди, увеличителна лупа, минителескоп, игла за кожа. Това беше нейният начин да се заиграва, както някой друг би барабанил с пръсти по масата. Шам стоеше учтиво и чакаше, а наум убиваше капитанката. Тя пъха пластмасата в цепката на ординатора.

„Достатъчно гадно си беше, че я намери и ми я гепи — помисли си Шам, — и без да ме дразниш с нея.“ Той се зачуди дали паметта, толкова дълго гнила в студената пръст, нагризана от животни, изобщо може да се разчете и дали изобщо има нещо на нея. После внезапно от екрана го погледна човек.

Едър брадат мъж малко над петдесетте може би. Той се взираше право в обектива, леко отметнал глава назад, с издадена напред ръка. Типичната стойка на хората, които си правят плоскографии с фотоапарат в изпънатата си ръка. Той, мъжът, не се усмихваше, но в изражението му се долавяше веселие.

Дигитално деградирана, снимката изглеждаше оцапана с петънца от мръсотия. Зад фотографа се виждаше жена. Тя не беше на фокус, изражението ѝ бе размазано, бе скръстила ръце, в погледа ѝ се четяха търпение, снизхождение, обич.

„Ти си черепът — помисли си Шам. — Намерил съм един от вас.“ — Той запристъпя от крак на крак.

Нафи натисна нещо; изображението се смени. Две деца. Не се намираха на влак — бяха снимани на фона на град. Под странна, порутена, разфокусирана арка от недобре напаснати бели блокове. Малко момиче и още по-малко момче. Кожата — тъмносива, типичната за Манихики. Усмихнати. Те гледаха право в Шам. Той се намръщи. Капитанката го погледна така, сякаш бе казал нещо.

Инат момче! Замислено момиче! Изпънали ръце по шевовете, прилежно сресани… Но после отново смяна! Бързо-бързо децата изчезнаха и Шам съзря мрачна стая, затрупана с боклуци, и почти в същия миг — снимка на някакво грамадно пристанище, много по-голямо от всяко, което бе виждал някога, гъмжащо от безброй видове влакове. Гледката го накара да ахне, но после и тя изчезна и се смени с изображението на покрив на влак, тракащ по плетеницата от морелси. После пред обектива застана пак жената, застанала пред измервателните уреди и скали в локомотива.

Щрак-щрак , прелистваше капитанката. Способността ѝ да седи, без да пророни и дума, пощуряваше Шам. А на екрана се появяваха изображения на самите морелси и островите. Линии, които минаваха измежду и през гъсталаци от стари дървета. Гора — не можеше да се нарече с друга дума; не върху гърбицата на някой остров, а част от самите морелси. Било е есен, когато са направили снимката, и купчини листа се бяха натрупали напред по релсите.

Пустиня, равен пясък, оскъдни линии. Скали като зъби под покритото с облачна пелена небе. Къде, къде са били тези хора?

Играещи си къртици, застинали в скок пред носа на влака, преследващи земни червеи колкото крак. Силует на грамаден язовец — мъжкар. Езерце, обрамчено с релси. Таралеж се оплита в дървесни корени. и на самия предел на възможностите на фотоапарата — тромаво, херметично присъствие на релси. Шам притаи дъх. Някакъв влак, който не приличаше на нищо, видяно от него досега, ала въпреки това — изведнъж познат.

Той разбра на какво му напомняше този силует. Чудат и умозрителен образ, каквито бяха всички подобни образи, от някаква книга с религиозни наставления — изображение на ангел. Свещена машина, която препускаше по релсите, за да ги спасява.