Чайна Миевил - Морелси

Шам зяпна. Не носеше ли лош късмет да видиш ангел? Според мълвата някои от тях поддържаха железопътните линии вдън морелсите — и железничарите трябваше бързо да се извърнат, ако някога се приближат дотолкова, че да съзрат подобни намеси. Трябваше ли сега да се извърне? Как би могъл?

„Чакай, чакай!“ — помисли си Шам, ала капитанката бе продължила нататък. Сега под него имаше нова снимка на огромна къртица, изправила се на задни крака. Бе ред на капитанката да замре неподвижно. Но козината на кърта бе тъмна. Тя продължи да прелиства нататък.

Къде е обикалял този влак?

География, която накара Шам да набразди чело. Странни, характерни скални образувания, подобни на гигантски разтопени свещи. Надвиснали над морелсите.

и внезапно — морелсите. Но не…

Земята се простираше като разпънато на колчета мъртво животно в час по анатомия и касапство. Равна и прашна, и изпъстрена с разтрошени кафяви камъни и парченца вещество, които можеха да са останки, но дори и да бяха, бяха гадни. Надвиснало долно небе, буреносни облаци, ръмжащи като стражеви кучета. Сияещо горно небе над него. Носът на влака се виждаше като дебела стрелка в средата на снимката и сочеше към странно смален в ракурс хоризонт. Изобразената линия бе неестествено права отсечка, двете релси разполовяваха гледката чак до мястото, където перспективата ги спояваше. А от двете им страни…

… от двете страни на линията, по която пътуваше онзи влак…

… нямаше нищо.

Нямаше никакви други релси.

Пуста земя.

Шам се наведе напред. Трепереше. Забеляза, че и капитанката се е навела едновременно с него.

Пуста земя и една права линия. Една линия в морелсите. Това не можеше да го бъде. Няма, нито може да съществува, изход от плетеницата. Самотна линия не можеше да съществува. Ала ето я.

— Каменноликите да ни опазят от всякакви беди — прошепна Шам и притисна в прегръдките си прилепа, защото това му се струваше нечестиво, цялото това нищо, защото, божичко, какво бе светът между островите, ако не морелси?

Цялото това нищо. Шам извади собственото си фотоапаратче. Бърник, бърник, без да поглежда екрана, разтреперан, той снима снимката — най-смайващото изображение, което някога бе виждал.

Цялото това нищо! От него му се виеше свят. Той залитна и се стовари тежко и шумно върху друг ординатор. Докато прибираше фотоапарата в джоба си, капитанката се обърна към него. Тя боцна с пръст клавиатурата и образът изчезна.

— Я се овладей! — нареди тя тихо. — Я се стегни веднага!

Мислите на Шам все още бяха завладени от тази невъзможна релса, обкръжена от цялото онова също тъй невъзможно, безрелсово нищо.

Отново надалече. Поглъщаха линиите, поглъщаха милите траверси и релси между Болонс и Издънката Салайго и самия Стрегай. „Медис“, макар и бавно, макар и по заобиколни маршрути, се прибираше у дома. Без Ънкъс Стоун.

— Как така не може да си дойде с нас? — бе попитал Шам.

— Ти пък, момко — отвърна Ънкъс Стоун и нададе кратък писък, когато някой от облегнатите на леглото му се надигна и размърда все още много крехките му крака.

Шам и Вуринам и д-р Фремло и Йехат Бор и още неколцина бяха в санаториума. Апаратурата около Ънкъс и още няколкото пациенти — тук някой с травми, причинени от смачкан при сблъсък метал на влак, там — ухапване от кръвожаден заек, един-двама, лепнали морелски зарази — беше очукана. Но не беше непочистена, а обядът, донесен от персонала на Стоун, ухаеше прилично.

— Не мога да повярвам, че се свестих — възкликна Ънкъс.

— Нито пък аз — рече Фремло.

Смехът, разнесъл се след тези думи, бе неловък.

Нямаше как да изчакат, казаха на Шам колегите му. Проявявал сантименталност. Имали да ловуват къртици. Сметката за санаториума бе покрита за още доста време — доплатена, нека да изтъкнат, от самата капитанка, от собствения ѝ дял. Трябваше да продължат.

— Тука никак не ми харесва — каза Вуринам. Огледа се на двете страни и сниши глас: — Хората постоянно питат къде отиваме, къде сме били. Хората от Болонс си навират носа в хорските работи . Някакъв дори ни попита дали е вярно, че сме останкаджии! — Той вдигна вежди. — Казаха, били чули, че сме открили останки от влакокрушение! и карта със съкровище!

„Хммм“ — помисли си Шам леко притеснено.

— Не бива просто да те зарежат — заяви Шам.

— Ти пък, момко… — и Ънкъс беше тупнал Шам несръчно над лакътя. — Мога да се замъкна до доковете и да си намеря платен превоз, като се пооправя.