Чайна Миевил - Морелси

— Не е редно.

Не само заради Ънкъс искаше да остане — макар и Шам никога да не би признал това. Колкото повече се задържаха в Болонс, мислеше си той, толкова по-голям бе шансът да убеди капитанката да посетят Манихики. Откъдето, според неуверената му преценка, бяха дошли мъжът, жената, децата от онези изображения. Чувстваше се необичайно уверен, че иска точно това, да отиде там — да направи тази връзка между онези образи и онова място.

В главата му се въртяха все по-барокови идеи относно това какво би могъл да каже или намекне на капитан Нафи, за да я убеди да се отклонят толкова надалече от замисления от нея маршрут. Той нямаше нищо. и все пак бе смаян, не можеше да повярва, че при никаква възможност нямаше да заминат нататък.

Не можеше, изпълнен със скандален екстаз, да спре да си припомня онази снимка. Тайната на онази линия, онази самотна линия, която водеше, изглежда (и все още му се струваше, че бълва ругатня само като си го помисли!), извън морелсите. Сред първите неща, които направи, като излезе от стаята с ординаторите в Болонс — каквато и работа да бе възнамерявала да му възложи капитанката, и двамата я бяха забравили, — беше да нарисува, доколкото можеше, всички видени от него образи по памет. Накрая разполагаше с пачка разнородни рисунки с мастило, изобразяващи запаметените изображения на неправдоподобни пейзажи. За повечето, които ги видят, те не биха означавали нищо, но за него бяха мнемоника, напомняния, чрез които извикваше във въображението си видените от него плоскографии от морелсите, които капитанката бе унищожила.

О, да. Бе ги унищожила и се постара той да види това — грижливо смачка паметта в своята яка ръка без кожа, а Шам издаде неволен протестен стон. Когато тя разтвори яките си хидравлични пръсти, шепата ѝ бе пълна с пластмасов прах.

— Каквато и да беше тази глупотевина — заяви тя, — тя не засягаше нито къртоловците, нито лекарските помощници.

Нафи долепи механичен пръст до устните си.

— Тихо — изкомандва тя. Нареждането се отнасяше и до недодяланото му възклицание на страхопочитание, и до потенциалното му споделяне на видяното с другите.

— Капитане! — прошепна той. — Какво беше…

— Аз съм къртоловец — бе отвърнала Нафи. — Ти си лекарски помощник. Каквото и да си видял или да ти се е сторило, че си видял, то няма нищо общо с твоя живот и с твоите цели, каквито и да са те — не повече, отколкото с моите. Затова няма да говорим за него.

— Това беше Манихики — рече той. — Оттам идваха. Ние трябва да…

— Силно ти препоръчвам — заяви капитанката, втренчена в собствените си ръце — нито сега, нито когато и да било да обясняваш на мен или на всеки друг капитан, под чието командване се лашкаш, какво „трябва“ да направим „ние“. — Кавичките се чуваха. — Аз размишлявам, Ап Сурап.

И тъй, Шам не каза нищо. Капитанката го бе извела от кафенето покрай стадата кози, които болонсианците оставяха да скитат из улиците, обучени да изяждат боклука и да се облекчават върху компостните купове в пасажите. Бавно, с все още разтуптяно сърце (приблизително в ритъма на тракане „фудус-тунна“ помисли си той, който идваше с високото, ала упорито и решително темпо), той заразмишлява върху видяното. Онези снимки.

Най-сетне сам, отново във влака, той бе проверил собствения си фотоапарат. Който тя не забеляза, че използва. Ето го. Изображението. Ужасно изопачено от треперенето му. Разцентровано. Но то беше там и нямаше как да го объркаш. Единствената линия.

Той прехапа устни.

Имаше едно семейство. В центъра на морелсите. Жена и мъж от това семейство бяха поели на път. За да проучват? Необикновените безвлакови пейзажи. На проучване. Покрай животни. Покрай място, където може би дебнеше ангел. Отдалечени от него само толкова, колкото да не ги нападне. През области отвъд познатите морелси. До (онази линия)… До (онази самотна линия)… до онази самотна линия. До мястото, където морелсите се разплитаха, и извън тях.

А после се бяха върнали. По някакъв странен маршрут, най-сетне — през окрайнините на Арктика. Несъмнено на път към дома. Където са ги чакали онези деца.

Какво пътуване, помисли си Шам, и знаеше, че онези сестра и брат трябваше да узнаят какво се е случило. Тези железничари са се завръщали при тях и те имаха право да го узнаят. „Ако някой беше намерил нещо на влака, на който е бил баща ми — помисли си Шам, — аз бих искал да знам.“

и те щяха да узнаят. Колкото и странна да бе онази невъзможна релса, това бе безценно прозрение. Капитанката, бе си помислил той, сигурно отчаяно искаше да потеглят. Предполагаше, че тя сигурно съставя маршрути, които ще ги отведат до Манихики за нула време. Където тя и нейните офицери можеха да си вършат каквото там си вършеха, да измислят как и на кого да продадат сведенията, да реконструират маршрута, представен на онези плоскографии. А междувременно, ако те самите нямаха такива намерения, той, Шам, щеше да предаде тъжната новина за гибелта на влака и железничарите на онова момче и онова момиче.