Чайна Миевил - Морелси

— Една от мойте дружки намерила това, капитане — рече той. — Показа ми как се борави с него. Има… има една кутия като… ъъ… и тя знае къде се намира това нещо. — Лицето на Нафи не издаваше нищо. Шам се гмурна в дълбокото. Прокопаваше с думи тунел в студеното като пръстта мълчание на капитанката, същинска разговорна къртица.

— Помислих си, че може да ви заинтересува. — Последва несвързано и разбрицано описание на възможностите на чудатото нещо. — След онова, което чух… Аз бях в кръчмата, капитане. За мен беше чест да служа при вас и аз се надявах да ми позволите да ви служа и пак. — Нека да го мисли за подлизурко и за амбициозен. Добре. — и си помислих, че това може да ви е… ами, от помощ, нали разбирате.

Капитанката подръпна крака на прилепа достатъчно силно, че да накара Дейби да изцвърчи, а Шам — да трепне. Нафи изглеждаше напрегната. Дишаше по-учестено, отколкото преди малко.

— Твоята приятелка каза ли ти — попита Нафи — откъде може да се снабди човек с подобни предмети?

— Каза ми, капитане — отвърна Шам. — От Пазара на улица Каменоделска, така се нарича. Намира се на… — Той се подвоуми, ала откъде ли другаде можеше да се купят останки с най-авангардни технологии? — На Манихики.

Я, тя го погледна.

— Манихики — повтори. Най-лекият и ехиден призрак на усмивка заигра за секунди по устните ѝ. — и тъй като ти си добра душа, ми носиш тая вест. — Призракът продължаваше да витае по устните ѝ, те трепнаха. — Колко предприемчиво. Какъв си предприемчив.

— Това може да влезе в работа, Сурап. Действително — рече тя най-сетне. Той преглътна. — Това е възможност, която си струва да се преследва. — Тя се загледа в пространството. Шам почти виждаше как влакът на нейните мисли се носи по релсите на планирането.

— и тъй — произнесе тя внимателно, — мина ми през ум, че ти може би ще искаш да научиш къде на Манихики се намират тези неща. и ако пак поемеш на път, знаеш ли… Как ме откри, Шам ап Сурап?

— Просто чух, че може и да сте тук — отвърна той. Да не би тя да имаше уговорена среща? — помисли си. Изобщо не си бе направил труда да се запита дали не се натрапва непоносимо. — Някой ми каза, че сте…

— Че имам среща с някого? — попита тя и точно в този възможно най-подходящ момент един човек зад Шам произнесе името на капитан Нафи.

Той се обърна — и не, не бе тайният любовник, който той си бе представил мимолетно. Беше Ънкъс Стоун.

След шумните поздрави Шам, още докато тупаше по-възрастния мъж по гърба, забеляза, че Стоун куца тежко и се подпира на бастуни.

— Ти как въобще стигна дотук? — попита.

— Пооздравях — отвърна Стоун и се усмихна, но не излезе както искаше. — Метнах се на един товарен за Стрегай. Пощенски влак. Куц-не куц, има работи, дето един железничар като мене ги може.

— Здравейте, Стоун — поздрави Нафи.

— Капитан Нафи.

Мълчанието стана мъчително.

— Да си тръгвам ли, капитане? — попита Шам. „Ама аз едва започнах — помисли си той. — Успях да те заинтригувам с моята останка! Тъкмо потръгна! Още малко и щяхме някак да се разберем!“

— Какво сте дошли да ми кажете, Стоун? — попита капитанката.

— Слухове — отвърна Стоун. Погледна Шам в очите, а после хвърли поглед към вратата и наклони глава.

Шам схвана намека. Унило се обърна и се запъти към вратата. Докато вървеше, се опитваше да измисли стратегия. Но се чу стържене и капитанката произнесе неговото име. Беше придърпала още един стол.

— Щом са слухове — рече тя, — няма да сглупя да си въобразявам, че който ще да е от железничарите няма скоро да ги чуе тъй или иначе. — Тя посочи стола с пръста си от кост, метал и дърво. — и няма да съм такава гад, че да ги накарам да чакат по-дълго от нужното. — Шам се поклони благодарно с разтуптяно сърце и седна. — Така, значи благодарна съм ви, че ми препредавате онова, за което сте дошли, господин Стоун, каквото и да е то.

— Ами… — Стоун се изкашля. — Следят ни — рече той.

— Следят — повтори Нафи.

— Да. Е, вас, по-точно. Или са ви следили. Вижте, капитане, дълго време лежах в Болонс. Но мина време и се изправих на крака. — Той се размърда. — Поработих туй-онуй. Поопознах сестрите и някои хора наоколо. Почнах да куцукам насам-натам из района. Научих ги сокаците там и…

— Моля — рече капитан Нафи — ускорете това пътешествие в посока по същество.

— Та, един от познатите ми продавачи на плодове ме попита кои са ми приятелите. — Стоун почти пелтечеше в старанието си да говори бързо. — Той разправя, че има хора, дето разпитвали какво се е случило с мен. С нас. Питат за сведения. Каза, че били чули нещо от някого си, от жена, дето била чула, че сме били намерили нещо… — Той тръсна глава и сви рамене. Шам преглътна и също сви рамене. „и аз нищичко не знам за това!“ успя да не изкрещи. — Те разпитваха за нашето пътешествие. За останките от влакокрушението. За екипажа. Питаха за вас, капитане. Отначало си помислих, че това нищо не е.