Чайна Миевил - Морелси

и пак имаше животински борби, то е ясно. Линд и Яшкан се присмиваха на Шам, докато залагаха монетите си за изхода на ужасни боища между плъхчета, мишки, миниатюрни бандикути, птици и бойни буболечки. Шам странеше от арените. Когато завареше такъв бой, той се засуетяваше около своя изненадан и благодарен дневен прилеп, усмихваше му се глуповато и го отрупваше с грижи. Не забелязваше, че Вуринам, който нерядко попоглеждаше как го дундуркаше, като че вече не ходеше толкова често на тези битки.

Близо до границата на горното небе пърпореше биплан и Дейби закръжи нагоре към него. Шам виждаше малката издутинка предавателче на крака му. Лесно се измъкна да върне джаджата на Шикаста.

Аеропланът се носеше с бръмчене на запад. Може би беше от Морнингтън, шикозния остров на авиаторите. Може би превозваше тайфа богаташи от Издънката Салайго. Заради сложната техника, която можеше да се намери само в няколко страни от морелсите, цената на горивото, нуждата от дълги равни писти — те трудно се строяха на стръмни хълмисти острови — въздухоплаването беше скъпо и рядко срещано. Шам се загледа с копнеж нагоре към летателния апарат; питаше се какво ли виждаха водачите му.

От няколко дни бяха напуснали Стрегай и се носеха с добра скорост през гори и по вълниста земя. Преминаваха през необичайни релсопейзажи. Покрай реки и езера, над водни пътища по уродливо издигащи се надлези.

— Закъде пътуваме, капитане? — чу Шам да пита не един офицер, и въпросът, макар и леко нахален, не бе изненадващ. Те пътуваха на запад — не на юг или на югозапад, или на юг-югозапад, или дори на запад-югозапад, както можеше да се очаква, щом са тръгнали на къртолов.

— Трябва да набавим оборудване — бе единственият отговор на капитанката.

Шам си имаше задължения в сбутания кабинет на Фремло, но отделяше време за проучвания. Откриваше си бърлоги. Пролуки. Отсеци с трюмове. Сядаше в един голям шкаф в един вагон-склад, долепяше око до една несъвършено насмолена дъска и през пластовете дърво съзираше небето.

Минаваха по оплетени, пресичащи се мостове, прострели се високо над зейналите пропасти на проломи, преминаваха покрай островчета, щръкнали над безкрайните релси, понякога спираха, за да заредят с провизии и да си поразкършат краката на суша.

— Добро утро, Жед.

Шам си имаше причини да се подвоуми. Бе разменил досега само няколко думи с харпунджийката. Но той масажираше крилете на своя дневен прилеп и усещаше с нежния допир на пръстите си как на него му олеква, застанал близо до капитанския подиум, и ето ти я Жед, подпряла се на най-задната бариера, вперила поглед право в останалите зад гърба им релси.

Тя беше странна птица. Висока, мускулеста войничка, родом от южно Ками Хами. Все още носеше биещото на очи кожено облекло на тези войнствени и шантави далечни острови, където военните влакове се задвижваха от мотори — часовникови механизми.

— Добро утро — поздрави отново Шам.

— Добро ли е? — отвърна Жед. — Дали? Това се чудя. — Тя продължи да се взира. Кривнаха в покрайнините на една гора; дърветата се издигаха между гъстите линии, животни и птици с буйно оперение ги овикваха от клоните. Жед долепи пръсти до устните си и посочи едно петно високо горе над горския балдахин. Свистяща вихрушка от листа. Вихър от тревожни, издути от дъжд облаци.

— Виж. — Тя посочи за миг релсите от двете страни на линията, по която пътуваха.

След няколко проточили се мига, в които се чуваше само тракането на колелата — чукачучу! — Шам каза:

— Не зная какво виждам.

— Релсите няма как да са толкова чисти, ако по тях не са минавали от дни — обясни тя. — Ето какво виждаш. Неща, които се движат така само когато има нещо наблизо.

— Искаш да кажеш…

— Мисля, че някой е близо до нас. — Най-сетне тя се обърна и погледна Шам в очите. — За нас. Чака. Или ни следи.

Шам се огледа за Стоун.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Не. Никак. Казах „мисля“. Но да, мисля си го.

Шам се вгледа в мрака на сенките, хвърляни от профучаващите покрай тях дървета.

— Какво би могло да е то? — прошепна той.

— Не съм ясновидка. Но съм железничарка и разбирам от релси.

Същата нощ Шам се олюляваше в койката си в такт с „Медис“ и движението на вагона в мрака се преобразяваше в нещастни сънища. Той крачеше напреки на релси, с дълги крачки от траверса на траверса, разтреперан и вцепенен от страх толкова близо до пръстта. Пръстта, която вреше и кипеше от живот, готова да го поеме при първото му препъване. А зад него се задаваше нещо.