Даина Чавиано - Затворена котка

— Не започвай пак. По-тихо!

— Не, сега ти ще ме изслушаш. Проблемът е, че твърде много се боиш от всичко: да излезеш навън, да те изведат от тези четири стени, да посрещнеш действителността; но това не означава, че аз съм като щраусите. Не, миличък. Не съм от онези, дето си заравят главата в някоя дупка, за да не виждат какво ги напада.

— Мелиса, моля те!

— Виж какъв си? Не смееш да…

Чу се входният звънец. Едва след като Тирсо надникна зад пердетата, кръвта се върна в лицето му.

— Предположих, че имаш гости — каза Ернесто и пристъпи напред, за да целуне Мелиса. — Всеки път, когато видя прозорците затворени…

Забеляза изражението на двамата.

— Случило ли се е нещо?

— Мелиса се е забъркала в проблеми.

— Не си бременна, нали?

— Защо всички мислят, че единственият проблем, който може да имат жените, е да забременеят? — изхленчи тя.

— Извинявай. Професионален рефлекс.

— Тази симпатяга ще се побърка, ако още не се е побъркала — оплака се Тирсо.

— Какво има?

— Докато извършвах един ритуал, се видях на друго място.

— Продължила си с тези неща?

Тя потвърди.

— Какво беше мястото?

— Не знам. Никога не съм била там, въпреки че ми се стори познато. Бих искала да разбера дали става дума за нещо, което се е случило на другиго, или дали… — запъна се — може да е спомен от предишен живот.

— Виждаш ли? — възкликна Тирсо. — Виждаш ли, че е луда?

— Това е съвсем обикновена идея — възнегодува тя. — Ти всеки ден си четеш тъпия хороскоп, а никога не съм те нарекла луд.

— Различно е.

— Същото е!

— Ще спрете ли да се карате? — помоли Ернесто. — Виж, мила, не знам какъв ритуал си правила, но може би си се хипнотизирала, без да искаш.

— Не е така, уверявам те. Беше нещо съвсем различно. Първо бях в една гора, после се върнах в стаята си. Там видях сянката толкова ясно, както ви виждам сега.

— Каква сянка? — попитаха и двамата.

— Имаше една сянка, която се носеше над леглото ми, но изчезна, когато пуснах камъка.

Настъпи въпросителна тишина.

— Държах един камък в ръката си — обясни тя. — Бях го заредила с астрална енергия.

— Виж, душко, аз съм само гинеколог. Нищо не разбирам от заредени камъни, нито от сенки, които се появяват в сънищата, но ще ти кажа едно: това, което ми разказваш, изглежда, е дисоциативна реакция, а също е нещо, което се случва на хората в периоди на криза или когато употребяват определен вид наркотици.

— Беше истинско — настоя тя тихо. — Не знам какво се случи, но беше истинско.

— Действителността може да бъде много относителна — обясни Ернесто.

Мелиса се замисли над значението на тези думи. По някаква причина температурата сякаш беше паднала с десет градуса.

— Трябва да си вървя.

— Почакай — спря я Тирсо. — Забрави това.

Подаде й книгите, тя ги пое мълчаливо.

— Сърдиш ли ми се? — попита я Тирсо.

За миг се вгледа в очите му.

— Много — призна, защото не можеше да го излъже, — но ще ми мине.

— Ако го нямаше Ернесто, щях да те помоля да се омъжиш за мен.

— Щях да си помисля — отвърна тя. — Не знам дали бих те търпяла по цял ден.

— Би трябвало да пишеш повече и да си навличаш по-малко проблеми — я посъветва младежът.

— Да си посредствена писателка, не е голям стимул.

— Не говори глупости. Проблемът ти е, че се разпиляваш. Две дини под мишница не се носят.

Целуна го, преди да си тръгне.

— Приятелката ти е голям образ — каза Ернесто, след като затвори вратата.

— Притеснявам се за нея.

— Дай й съвет.

— Проблемът е, че не ме слуша — въздъхна Тирсо. — Бих искал да си стои спокойно у дома, като охлюв в черупката си… Всички би трябвало да мируваме, докато не отмине тази буря. В крайна сметка скоро трябва да се проясни.

Ако не беше свещта, която пламтеше в кръга, тъмнината щеше да е пълна. Отдалеч се чу вой на куче, единственият знак за живот в спокойствието на нощта. Мелиса усети, че дъхът й става по-плътен, сякаш атмосферата се беше превърнала в меласа. От време на време някакъв неясен цвят прорязваше тъмнината на клепачите й. До нея достигна някакво метално изпарение. Озон. Думата закръжи в мозъка й. Промъкнаха се и други миризми: на прашно кадифе, сяра, варени зеленчуци, пот, но бяха единствено това: далечно присъствие, което мигом се изпари. Съзнанието й продължи да потъва в нищото, отдалечавайки се от онази стая.

Сега плаваше в езеро от етер, чиито течения си играеха с нея, както си искат, и после, уморени от безсмисленото си забавление, я изблъскаха до дъното на един кладенец. Почувства се като Алиса, която падаше през хралупата в дървото, но — също като нея — не се уплаши. Спускането беше меко и й вдъхваше само любопитство, въпреки че не по тази причина престана да стиска клепачи. Разбра, че се е спряла, когато стъпи върху мека земя. Чу шума на вятъра; свежият въздух накара кожата й да настръхне. Опита се да отвори очи и не успя. Понечи да извика, но гърлото й отказа да се подчини.