Даина Чавиано - Затворена котка

Дали това е смъртта?

Сред клоните, брулени от бриза, трептяха звуците на арфа. Беше древна музика — като романс от забравен свят. Мелиса отвори очи. Блясъкът на факел се помръдна по стените на пещерата, нестабилен, докато приближаваше в ръцете на мъж, облечен с дълга дреха. До тях имаше още някого: един силует. Виждаше ръцете му, но не и лицето. Изминаха няколко секунди, преди мъжката фигура да спре. Когато вдигна факела, Мелиса видя чертите на лицето му и почувства, че кръвта й се смразява: обичаше това лице, както никога не беше обожавала никого другиго… а нямаше никаква представа кой може да бъде.

Обичах те, преди да се родя, помисли си объркана. Ще те обичам, след като умра.

Тогава забеляза, че мъжът носи дългата си коса спусната върху раменете. На челото му блестеше лунен сърп, прикрепен от обръч около главата. В другата си ръка държеше предмет, който Мелиса не успя да различи. Изведнъж разбра защо се намираше там. Щеше да бъде посветена. Мъжът остави факела в една кухина в стената и положи предмета на земята, докато фигурата в сянка произнасяше молитва, към която се включи и той. Мелиса се присъедини към двамата, произнасяйки фрази на някакъв чужд език, който обаче разбираше.

Мигом след това почувства как я връхлита странна сънливост. Обстановката започна изчезва, сякаш светът беше погълнат от вихрушка на времето. Извика и собственият й глас й се стори като нечленоразделен звук на стадно животно, което изведнъж е загубило контакт с групата си. Понечи да тича, да се втурне, да полети към пропастта, но едни силни ръце, които се появиха от нищото, я задържаха. Тресеше се с все сила, глуха и сляпа за онова, което я заобикаляше. Стори й се, че невидима субстанция се откъсва от душата й. Обзе я паника, когато предположи какво беше на път да се случи: щеше да напусне тялото си.

„Това е невъзможно — помисли си тя, много объркана. — Аз съм собственото си тяло.“

Но разумът не успяваше да отрече онова, което сетивата й потвърждаваха. Преживя миг на свирепа радост, на зловещо опиянение. Остави се на порива на онази еуфория, която стигаше до молекулярно ниво. Получи се взрив. Експлозията увеличи обема си. Пожела да литне натам, защото усети, че това, което най-силно обича във вселената, се намира в онова необикновено сияние.

„Това е нирвана — реши тя, преди да се хвърли в нищото. — Раят, смъртта, Бог.“

Ударът на невидима сила я възпря. Там, пред нея, се намираха алфата и омегата на живота. И тогава разбра със сигурност, че е загубила онова, което едно време е притежавала.

Този град се е променил. От прежната му красота са останали само отломки. Сянката се плъзна с един лунен лъч над покривите на полуразрушените къщи. Изглежда като някоя старица, която се опитва да си върне загубения блясък със слоеве грим, въпреки че по този начин само подчертава упадъка си.

Спомни си старите асфалтирани улици и насипите, които водеха до отдалечените от центъра вили. Най-много й липсваше миризмата на плодовете, които се търкаляха по полетата и в дворовете, образувайки килим от пищно естество; манията за чистота в магазините и сградите, включително онези, които се намираха насред обработваемите площи. Там, където едно време вилите бяха удоволствие за окото, едва-едва бяха оцелели останки, лишени от своите фонтани и статуи, от своите екзотични растения, от своите мраморни первази, от плочките, които някога блестяха на верандите, и от своите изящни решетки и огради, чиято единствена следа бяха отворите, където бяха вкопани.

Тази земя е загубила невинността си, зажали. Също като въздуха, като климата, като водите…

Въпреки че нощта беше свежа и почти осезаема, температурата се намираше отвъд сетивните й възприятия. Усещаше, че вятърът брули дърветата и че нощните пешеходци забождат поглед в обувките си, за да не влезе прах в очите им, но това беше всичко. Усещаше завръщането на лятото и нарастващата влажност в атмосферата по същия начин, по който окото възприема цветовете: знае, че са там, но не влияе или вреди върху физическото им състояние.

Сянката дебнеше. Някъде в този град пулсираше аурата на едно същество, което я привличаше, както разгонено насекомо привлича друго; и усещаше безпокойствието му през непреодолимото разстояние, разделящо световете им.

Тя е сама, разбра и се стресна, знаейки, че съществува връзка между нея и онова създание, чийто умствен призив не успяваше да отхвърли.

Трябва да го намеря, помисли си, докато проучваше пътищата през измеренията към други вселени. Не съм имал контакт с Него, откакто…