Даина Чавиано - Затворена котка

— Имаш ли нещо ново? — попита тя, като се приближи до рафтовете.

— Една стихосбирка на Кавафис и един роман на Жьоне 5 5 Жьоне, Жан (1910–1986) — френски писател, поет и драматург. — Б.пр. .

— Жьоне не ми харесва. Много е груб.

— Какво каза? — извика той пред хладилника.

— Че Жьоне е много жесток. Предпочитам Кавафис.

Мелиса погледа заглавията още малко, после Тирсо излезе от кухнята с две чаши, пълни с кехлибарена течност.

— Ернесто е прав — каза той, подавайки й едната чаша. — Ти си по-голям педал от мен.

— Защото си падам по Кавафис ли? — отвърна тя, сърбайки с наслада студения чай.

— Заради това и заради други неща.

— Например?

— Едгар например.

— Върви по дяволите!

Тирсо избухна в смях.

— Ернесто не донесе ли нещо ново от Испания? — попита Мелиса, за да отклони въпроса.

— Книгите са много скъпи, миличка. Ако беше купил някоя книга от това пътуване, сега нямаше да пиеш чай. А и двамата имахме нужда от дрехи… Между другото, донесе ти един разкошен шал. Но ти се прави, че не знаеш! Трябваше да е изненада.

— Щеше да е хубаво…

— Почакай! — прекъсна я той и отиде до една масичка, за да донесе няколко тома. — За малко да забравя. За теб са.

Мелиса хвърли поглед на книгите.

— Анаис Нин… Името ми е познато.

— Това е онази луда писателка, дето е ходила с автора на „Тропици“… Как му беше името?

— Хенри Милър?

— Аха. И в резултат започва да пише перверзни и еротични разкази. Всъщност си е била еротоманка.

Мелиса пак погледна кориците нерешително.

— Задръж ги, след като ги прочетеш — настоя той, — или може да ги подариш, или да ги изхвърлиш, или да ги продадеш. Не ми трябват.

— Защо ми ги даваш, като не ти харесват?

— Първо, защото нямам какво друго да ти предложа. И второ, защото ти също си луда и може би ще се радваш да разбереш, че не си единствената.

Мелиса го ощипа злобно и седна да прелиства книгите.

— Какво си намислила? — попита Тирсо, като разтриваше ощипаното.

— Нищо особено.

Той я изгледа сериозно над очилата си.

— Познавам те по-добре от собствената ти майка. Нещо си намислила.

Мелиса бръкна с пръст в чашата и си поигра с леда, но кристалният звън не успя да наруши неловкото мълчание. Най-накрая погледна Тирсо и облиза мокрия си от чай нокът.

— Трябва да говоря с Ернесто.

— Ще дойде всеки момент… — Тирсо изведнъж се спря. — Нали няма да ми кажеш, че си бременна?

— Не е това — увери го тя. — Знаеш ли дали познава някой сигурен психолог?

— Защо?

— Не се притеснявай. Не съм луда, няма такова нещо.

— Естествено, че не — отвърна иронично той. — Човек ходи на психолог, за да си провери очите.

— Случват ми се странни неща.

Той предпочете да изчака останалата част от разказа.

— Днес сутринта изпълних един ритуал.

— Ритуал ли?

— Упражнение за отваряне на психичните канали.

— Виж, Мелиса, казах ти, че тези неща не ми харесват.

— Все едно слушам баща си!

— Тръпки ме побиват от всичко, свързано с магии.

— Да не си станал материалист?

— Тъкмо напротив, не обичам да си играя с огъня, ако знам, че мога да се опаря.

— Сега пък говориш като баба ми. Не се страхувай.

— Хубаво, прави каквото щеш, но после да не се оплакваш… — Внезапно спря да й се кара и я попита: — Ако няма проблем, защо искаш да идеш на психолог?

— За да ми разтълкува нещо — обясни някак несигурна. — Правих визуализации в магически кръг.

— Какво е това?

— Подробностите не са важни — отвърна тя нетърпеливо. — Бях се концентрирала в един камък, зареден с…

— Зареден камък? Не ми обясняваш нормално…

— Камък с магическа енергия… и не ме питай как се прави, защото това не е важно сега. Въпросът е, че изведнъж вече не бях в стаята си, а вървях с някого на място, което ми беше познато. Беше студено, а аз бях боса.

— И за това ти трябва психолог? Заспала си.

— Не заспах. Бях в транс.

— Не, миличка, сама си се хипнотизирала.

— Знам какво е хипноза. Два пъти са ме хипнотизирали. Казвам ти, че беше истинско.

Тирсо стана, за да погледне през шпионката на вратата.

— По-зле си, отколкото мислех. Опитваш се да избягаш от себе си и затова си измисляш тези неща.

Мелиса запротестира.

— Не казвам, че го правиш съзнателно — прекъсна я той. — Търсиш начин да избягаш, но го правиш по най-опасния начин.

— Според теб всичко опира до това, че искам да избягам… — започна да говори и внезапно смени мисълта си. — Естествено, че искам! Кой не иска да забрави действителността в тази скапана държава?