Даина Чавиано - Затворена котка

Подозирам, че това е загадка, която никога няма да разбуля. Понякога, когато се гримирам, спирам и се вглеждам в образа на странното същество от женски пол, у което има също така и частица мъжественост, скрита в гърдите му, в стените на вагината му и във всеки яйчник, който очаква любовната прегръдка на някой сперматозоид. Убедена съм, че празната гордост на онези, които твърдят, че са единствено жени или мъже, е илюзорна и безплодна. Блажени са онези, които се признават за деца на една андрогинна цялост. „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде…“ Така Библията загатва за божествения им хермафродитизъм.

Но тази е само едната страна на медала. Презираме другите заради външни обстоятелства, защото отказваме да разбулим докрай собствената си душа. Упорито наричаме себе си разумни същества, въпреки че ирационалното все още е звяр, който се стаява в нас. Това е част от природата ни. Също така е част от онова място, където настоящето се принася в жертва в името на един все по-далечен Рай, който, изглежда, съществува само в нищо недоказващи книги и в разпалените речи на един фанатик, чиито уши чуват единствено собствения му глас.

Понякога си представям какво щеше да е, ако никога не се бях раждала. Иска ми се да вярвам, че преди и след съществуването човек е само невидим балон, който се носи свободно из незнайни лабиринти; щастливо и безгрижно същество, подобно на тридневен зародиш, който се търкаля по стените на един топъл организъм.

Задушавам се в тази реалност без бъдеще, в този хаос на безумни идеи; и най-лошото е, че не виждам начин да пробия обсадата. Омагьосали са ни, сигурна съм в това. Страната е жертва на черна магия и никой не е разбрал… или никой не иска да го признае. Но аз няма да се огъна. Поне знам как се излиза от омагьосване: създавайки друго.

Мелиса се спря пред къщата, отделена от света от градина с буйна растителност. Дори със затворени очи виждаше в паметта си всяко петно, отбелязано на стените й. С един поглед обхвана избелялата, почти плесенясала фасада и я заля порив на носталгия. Помисли си, че каквото и да се случи в живота й, никога няма да бъде толкова щастлива, колкото когато се срещаше с Тирсо. Прекоси джунглата от треви и позвъни с личното си тайно позвъняване.

— Ако не си ти, не отварям — изсумтя той и хлопна вратата, след като огледа във всички посоки, за да провери дали не ги наблюдават. — Днес ме няма за никого.

— Дори за Ернесто ли?

— Знаеш, че той е изключение.

— Значи сега станах втора цигулка?

— Недей така — отвърна младежът с онзи метаезик от тонове, който двамата бяха изградили в продължение на дълги години. — Много скоро ще те сложа в черния списък.

Тя се усмихна и легна на дивана, като намести краката си върху куп възглавници.

— Случило ли се е нещо? — Гласът на Тирсо прозвуча глухо и мрачно. — Изглеждаш особено.

— Нищо ново. Транспортът е скапан, от две седмици ям само ориз с яйца, а управляващите тази страна продължават да дрънкат глупости в речите си.

— Накрая ще влезеш в затвора.

— Ами нека! — избухна тя. — До гуша ми дойде от този мачизъм-комунизъм!

— Мили боже! — каза тихо Тирсо и изтича да затвори единствения отворен прозорец в стаята. — Не те познавам, чуваш ли? Не знам коя си, нито защо си дошла. Няма да вляза в затвора заради теб!

— Никой няма да ме затвори — въздъхна Мелиса. — Хората вече не са както преди. Преди десет години щяха да ме линчуват, днес се правят на глухи. И знаеш ли защо? Защото са на моето мнение; само че никой не смее да го каже.

— Защо не правиш като мен? — попита той, издърпвайки един висящ конец от ризата си. — Измисли си свой свят, настани се там и чакай да отмине всичко.

— Това се опитвам да направя, но не ми позволяват. Точно преди да тръгна за насам, ми казаха за ново събрание.

— И сигурно си отговорила: „Ще видя дали мога да дойда“.

— Какво друго можех да кажа?

— Как не се научи, момиче — укори я, клатейки глава в знак на несъгласие. — Прави като мен. Когато те повикат, се съгласяваш, казваш: да, на всяка цена, разбира се… и после изобщо не се вясваш. Ще привлечеш по-малко внимание, ако не започваш веднага с оправданията.

Тя го загледа изненадана.

— Знаеш ли, че си гений на дисидентството? — каза след няколко секунди.

— Как според теб успявам да оцелея в тази страна? — изсумтя той.

Мелиса обходи с поглед библиотеката, а Тирсо извади от един шкаф две мистериозни пликчета и тръгна към кухнята.