Даина Чавиано - Затворена котка

„Снощи сънувах нещо — си спомни тя. — В съня също имаше сянка и беше на човек, когото познавам.“

Прибра камъка и остана неподвижна, уверена, че с малко усилие може да разбере къде се намира мъгливата земя от видението й. Половин час по-късно все още не знаеше това, но беше убедена, че я е виждала и преди.

Като излезе от вкъщи, чу, че я викат. Беше Каридад, председателката на Комитета за бдителност.

— Да не забравиш, че събранието е днес — провикна се отдалече.

— Не знам дали ще мога да дойда.

Жената се приближи.

— Миналия път не дойде — я предупреди тя.

— Ами зависи от лекциите ми.

— Ти не завърши ли преди шест месеца?

— Сега карам следдипломна квалификация — излъга тя, проклинайки наум онази клюкарка.

Каридад вдигна рамене.

— Хубаво, както решиш. Като ми поискат нов доклад, ще трябва да кажа, че си някак незаинтересована. Не искам да ти създавам проблеми, но знаеш какви клюкари са хората. После някой ще тръгне да протестира и аз ще съм виновна.

На Мелиса й се стори, че започва да се задушава. Ако не се отдалечи веднага от тази змия, щеше да каже на висок глас неща, които не биваше.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна рязко, обърна се и тръгна бързо, като не позволи на жената да се доизкаже.

Обедната жега вдигаше изпарения от кофите за боклук, изложени под открито небе. Зловонието заливаше улиците, защото според официалната преса нямаше достатъчно гориво за боклукчийските камиони.

„Народът живее в свинщина, докато те през цялото време са в колите си с климатици“, си помисли Мелиса.

С горчивина си спомни, че родителите й принадлежат към тази каста на привилегировани, и се опита да мисли за нещо друго. Не искаше да се депресира толкова рано.

„Трябва да се освободя от отрицателни мисли — посъветва се тя. — Може да е лошо за кармата ми.“

С тъга призна, че, така или иначе, кармата й вече беше доста лоша. Непрекъснато лъжеше. Мислеше едно, но трябваше да каже друго. Опита да се ободри, като си припомни какво планира да напише.

Много преди да стигне до автобусната спирка, видя събралото се множество. Повече от четирийсет души се блъскаха под малката козирка на спирката, търсейки спасение от палещото обедно слънце. Една минута изучава хоризонта, на който не се виждаха никакви превозни средства.

— Отдавна ли не е минавал? — обърна се към една жена.

— От час и двайсет минути.

Предпочете да върви пеша. Въпреки че трябваше да измине двайсетина пресечки, това щеше да й помогне да мисли за други неща. Предишните дни беше валяло и сега погледът й се натъкваше на зеленина, изпъстрена с други цветове. Забави крачка, за да вдиша аромата на розовите храсти. Въпреки че още не бяха разцъфнали, листенцата им бяха опърлени от слънцето. Леко сладникавият аромат й напомни за детството: онзи далечен и загубен свят, където с часове следваше някоя колона мравки до мравуняка, който почти винаги се намираше в цепнатината на някоя стена с неприятната миризма на мъх.

„Ако трябва да обрисувам детството си, бих го описала с една миризма — помисли си тя. — Детството ми винаги ухаеше на дъжд.“

Вярно. Когато се измокреше под пороя или видеше как се скупчват бързите черни облаци, в ума й винаги изплуваха спомени от детството. Отгоре на всичко притежаваше почти вълшебен инстинкт за общуване с мократа природа. Смътно си спомни, че е зодия Риби… Жалко, защото тя не вярваше в тези неща и се сещаше за астрологията само за да даде поетично обяснение, ако разсъдъкът й не намираше друга доводи. Приятелите й се учудваха, когато в слънчев ден тя се спираше на средата на изречението или по средата на пътя, извиваше врат нагоре, разширяваше ноздри и с маниер на средновековна кошута произнасяше злокобното прорицание: „Ще вали“. В началото й се смееха в лицето. По-късно се научиха да уважават предсказанията й и бързаха да стигнат където са тръгнали, преди да е завалял порой, който никой метеоролог не беше предвидил.

За момента Мелиса беше сигурна в едно: този ден нямаше да вали. Топлината беше тъй смазваща, че реши да поседне за малко. По това време на деня паркът беше пуст. Единственото огнено дърво 2 2 Делоникс (горски пламък, огнено дърво) — с индийски произход, през лятото цъфти с оранжево-червени цветове. — Б.пр. , което като по чудо все още бе живо, беше разпиляло порой цветове в основата си. Оранжево-червеният килим покриваше тревата до мраморната пейка, където тя се беше подслонила. Спомни си лунната баня, която я събуди сутринта, и неволно потръпна, когато си спомни тази сияйна сперма, вещаеща необикновени събития. Може би затова отново беше започнала да пише в дневника си, към който винаги се връщаше с упоритостта на психопат, отдаден на манията си.