Даина Чавиано - Затворена котка

Примерно сега се сещам, че дори не съм започнала заданието. Можеше да го свърша снощи, но бях уморена и нищо нямаше се получи. Жалко, защото луната беше много красива. След малко ще пробвам, въпреки че не вярвам да постигна нещо толкова рано сутринта… Денем съм пълна скръб, кръгла нула на ента степен. Мисля, че в предишен живот съм била вампир. Обичам слънцето само за да прекарвам часове в блуждаещи мисли. Ако ще използвам ума си за нещо, предпочитам спокойствието на нощта.

А! Трябваше да се сетя, започва менструацията ми. Лунна кръв — така са я наричали едно време. И е истина. Няма начин цикълът ми да се освободи от фазите на луната. Опитвала съм да го променя много пъти с хапчета, но всеки път, когато спра да ги пия, тялото ми отново се синхронизира с природата. Разбира се, не открито. Яйчниците ми са много лукави. Забелязала съм, че лека-полека изместват датата на цикъла и всеки месец закъсняват с четири или пет дни, докато пълнолунието ги застигне.

Веднъж — преди да се ожени за Селесте, Алваро ми каза, че женската природа го изумява. „Вие сте загадка — ме увери с изражение на недоспал поет. — Не разбирам защо ставате толкова особени всеки път, когато имате този проблем.“ Аз го открих, когато придружих Ана да направи първия си — тя се закле, че ще бъде последен — аборт в живота й… само защото тепърва започваше да следва, беше неомъжена и родителите й щяха да получат инфаркт, ако разберяха… Когато излезе от болницата, предупредена, че кръвотечението е менструацията след всеки аборт, тя се промени внезапно и необратимо. Не знам дали и на други жени се е случило същото, но изведнъж приятелката ми намрази годеника си до такава степен, че не пожела да го види повече. Тогава разбрах какво измъчва жените по време на менструация: това са децата, които губим всеки месец; това е мъката по живота, който се процежда между бедрата ни, мъртъв, преди да се роди.

Не знам защо отново мисля за това. Подозирам, че имам гени на мазохист. Но просто нищо не се получи, както си представях. Откакто започнах да раста, всичко се промени. И с годините стана по-зле. Мисля, че затова реших да уча със Сибила.

Обичам да си представям, че вселената има други цветове, че в космоса действат по-свободни и по-поетични закони. Няма нищо по-вълнуващо от това да гледаш как се оформят тези неясни образи по повърхността на някое огледало или в някоя чаша. Знам, че не са във водата или в стъклото, а вътре в мен. Умът ми има криле и се учи да лети.

Това магическо търсене е най-голямата ми тайна. Само Тирсо, Селесте и Алваро знаят за нея: моите три парки, моите три сродни души… За мен е утеха да я споделям с тях, въпреки че и тримата не я одобряват.

Мелиса се върна в стаята си. Баба й беше отишла на гости у съседка и тя реши, че моментът е подходящ. Излезе от банята, освежена след къпането, премести дневника, захвърлен в бъркотията от чаршафи, и се хвърли на леглото с неприятната леност, която винаги я настройваше против слънчевите утрини.

„Няма да се получи“, каза си тя.

Точно тогава дочу шумоленето. Огледа се наоколо. Звукът беше дошъл някъде от стаята, въпреки че не можеше да определи точно откъде. Стори й се, че долавя с крайчето на окото си пробягването на някаква сянка.

„Дали не се е промъкнала още някоя мишка?“, предположи, усещайки неприятен вкус в устата.

За миг остана нащрек. Ако имаше котешки уши, щеше да ги наостри като радари, но ловджийският й инстинкт продължи само няколко секунди. Градският шум я върна в обичайната й сънливост и рутината угаси шестото й чувство.

Приближи се до гардероба и започна да рови из чекмеджетата. Под една купчина шалове намери каквото търсеше. Парченцето аметист избледня под слънчевата светлина. На една от страните му телуричните сили бяха издълбали нещо като утроба, пълна с лъскави кристали — като пиритен прах. Месец преди това по съвет на учителката си беше занесла камъка до морето. За кратко позволи на пяната да оближе ръбовете му, след което го пови в парче плат и го остави на прозореца, за да бъде пречистен от слънцето и луната.

Заниманията по магия бяха прекъснали за три седмици. Учителката — която питомниците й наричаха Сибила — водеше съвсем различен обществен живот: преподаваше диалектически материализъм в Хаванския университет. Понякога й се налагаше да отсъства непредвидено, за да бъде на семинари, наложени от ректората.

— Трябва да се прехранвам някак — се оправда тя, когато Мелиса я попита как може да е преподавателка по марксизъм денем и учителка по окултни науки нощем.