Даина Чавиано - Игрален дом

— Ти работиш тук, нали?

— Не.

— Тогава откъде знаеше…?

— Много си любопитна. Какво ще си поръчаш?

Скаридите във вакхански сос бяха сервирани в овални стойки, където морските дарове лежаха сякаш на някой диван. В онзи нектар, ухаещ на вино, канела и захар, парченцата розова и почти фосфоресцираща плът блестяха под светлината на свещите.

Последва супата от бичи тестиси, силно подлютена. Тая започна да се поти, сякаш и порите й искаха да се насладят на онзи пикантен облак пара. Сътрапезникът й сърбаше бульона, без да продума, като я поглеждаше зад изпаренията. В полуздрача очите му придобиваха наситен блясък, но тя не пожела да покаже страх или срам и възприе изражение на ледено безразличие.

Еротичните миди по викингски дойдоха украсени с магданоз. Оказа се истински празник да заливаш с лимон и с разтопено масло всяка мида, като внимаваш сместа да не протече, докато я пиеш от черупката.

След това Гая пожела да приключи вечерята, но нейният сътрапезник не й позволи. Няма да си ходи, докато не опита онова, което е поръчал за двамата. Когато сервитьорът вдигна капака на тенджерката, за да покаже онова, което още се готвеше в търбуха й, тя не можа да сдържи ахването си. Стриди, миди, раци, големи скариди и други морски дарове плуваха, увиваха се или се смесваха в напоеното с вино море, където беше сготвена тази „Морска оргия“.

Истината е, че Гая беше обявила предпочитанията си доста плахо. Морските дарове не само й харесваха, направо я побъркваха. Редките случаи, когато беше яла морски дарове, се превръщаха в нещо, което дори самата тя не успяваше да определи. Обожаваше звука от счупените черупки, хрускането им, когато поддаваха под металните клещи, удоволствието да изтръгнеш месото на мидите… Това бяха процеси, които будеха у нея една далечна и неопределена страст, като предвестник на оргазъм.

Морските дарове изчезнаха, полята с бяло вино. Две минути по-късно сервитьорът отвори капака на един вдигащ пара съд, където лежеше огромен „Разпътен омар“. Зеленчуците и подправките, запържени в масло, се смесваха с парченцата бяло месо, задушени в шампанско. Каква наслада да бръкнеш между златистите черупки, за да извадиш плътта, ухаеща на мащерка и пипер!

Гая каза, че не може повече, но Ери я увери, че не бива да си тръгва, без да опита божествените „Топчици на свети Петър“, направени от тесто за понички с много канела във формата на малки топки, поставени по двойки и обилно напоени в сладък сироп… Едва когато изпи последната глътка вино, си даде сметка, че на масата имаше три празни бутилки. Не се чувстваше замаяна, а изненадващо възбудена.

— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли да не се смееш?

— Добре.

— Чувствам се сюрреалистично.

— В това няма нищо смешно — отвърна той, играейки си с чашата. — Живеем в сюрреалистична страна.

— Знам, но имам чувството, че все едно съм в друго измерение… Куба е, но в същото време не е.

— Как така? Обясни ми.

— Пуснаха ни тук, без да задават въпроси, ядохме… — тя се спря. — Плати ли вече?

— Да — домакинът й се беше изправил, за да й помогне да отмести стола.

— Сигурен ли си? — настоя тя. — Не видях сервитьора да носи сметката. Не видях да вадиш пари.

— Да вървим, всичко е наред.

— Не, не е наред — измърмори тя, но го остави да я изведе в нощта.

Навън въздухът се беше сгъстил. Малкото светлини, които осветяваха сърцето на „Ла Рампа“, блестяха влажно, също като в онези филмови кадри, в които неоновите цветове греят върху лъскавия асфалт на улиците. Гая реши, че не си въобразява: намираше се в друга Хавана. Сякаш градът беше решил да покаже друго лице, онова, което винаги е криел.

Една идея се загнезди в ума й. Нима градовете имат душа? Възможно ли е при определени условия да откриеш тайния район, където се крие истинската им същност? Беше ли проникнала неусетно в духа на метрополията, населена с магьосници, може би създали пространство, където съществува забраненото? Дали това беше зоната, към която бягаха мечтите и потиснатите мисли на жителите й? Защото, ако това беше възможно, тя се намираше в самия му център, след като пресече невидимия праг на другото измерение. По някакъв начин беше попаднала в тази карибска Шамбала заедно със същество, което принадлежеше на тази неуловима област. Или може би преживяваше ефекта на някаква магия.

— Какво ти става?

— Не се чувствам добре.

— Замаяна ли си?

— Не знам. Мисля, че да.

— Кабинетът ми е наблизо. Искаш ли да отидем там?