Даина Чавиано - Игрален дом

— Лекар ли си?

Вместо отговор я хвана под ръка, за да й помогне да прескочи една дупка на тротоара.

— Да вървим.

Последва го, без да протестира. Лекар? Гая премисли разкритието, докато двамата вървяха по пустите улици. Дали беше само съвпадение, или съществуваше някакъв фокус зад всичко това? Три минути по-късно влязоха в една сграда и Гая се спря в празното преддверие.

— Какво има?

— Това не е болница.

— Не съм споменавал болница, казах ти само за кабинета си.

Тя не знаеше какво да каже. Нещо отиваше на зле, но за момента не можа да определи къде е проблемът. Може би всичко беше заради виното.

Вратите на асансьора се отвориха с бързината на хищно растение, склонно да погълне всяко насекомо, и зениците на Тая, изплашени от онзи контраст на светлини и сенки, се свиха пред първия поток светлина, който получаваха след часове наред. Това беше и първата възможност да огледа хубаво своя придружител.

Беше красив, много по-красив, отколкото долавяше в полуздрача, с канелена и гладка кожа, каквато имаха единствено златистите мулати от родината й, плод на смесицата, завещана от Испания и Африка на острова й. Зелените му очи със златен оттенък й напомниха описанието на онези поляни в Астурия, за които толкова жалееше прадядо й, авантюрист, родом от Вилявисиоса, който беше дошъл в Куба преди един век. Почти се засрами от собствената си кожа — абсурдно бледа в една страна, която бе породила всяка възможна гама от тоналности у човешките същества.

Шест етажа по-нагоре вратата се отвори. Кабинетът беше срещу асансьора. Той влезе пръв и светна лампата.

— Влез, не стой там.

— Това не е лекарски кабинет.

— Това е апартаментът ми.

Изведнъж разбра какво не е наред.

— Никой няма частен кабинет в дома си.

— Старите лекари — да — отвърна той, без да се смути. — Жилището беше на баща ми.

Гръбнакът на апартамента беше един дълъг и тъмен коридор, който завършваше с открехната врата. Там мъжът включи друга светлина, която, ако се съди по жълтеникавия тон, можеше да идва само от една крушка.

— Ще влезеш ли, или не? — подкани я от вътрешността.

Гая се престраши да изследва помещението, което приличаше на лекарски кабинет от 50-те години.

— Седни — каза той, като й посочи един стол.

Хвана я за ръката и задържа едната й китка между пръстите си. След няколко секунди постави едната си длан върху челото й, а другата — върху тила й. Това предизвика у Гая необяснимо облекчение, торбичка с лед върху главата й нямаше да даде по-добър ефект. Накрая мъжът плъзна пръстите си над слънчевия сплит, като държеше ръка на няколко сантиметра от кожата, без да я докосва. Прегледът усили у нея неприятното усещане, че вселената е обърната нагоре с краката. Отново беше нещо, което изглеждаше, но не беше; тоест всички тези процедури приличаха на някакъв преглед, но не беше сигурна, че са медицински.

— Кръвното ти е нисичко — отсъди Ери, — но не твърде много. И си леко напрегната.

— Как разбра какво е кръвното ми, без да го мериш?

— Измерих го…

— Без апаратура?

Той се усмихна.

— За това не ми е необходима апаратура.

— Това е нещо китайско, нали? — попита тя с несигурен глас. — Нещо като акупунктура…

— Знаеш ли какво? — прекъсна я той. — Трябва да ти направя масаж.

— Какво?

— Не се тревожи — продължи той, като махна някакви хартии от кушетката — Няма да те таксувам.

Гая наблюдаваше движенията му, опитвайки се да прозре намеренията му.

— Лекарите не предписват масажи, още по-малко правят такива.

— Не съм ти казвал, че съм лекар. Аз съм масажист, също като баща си.

Гая внимателно се взря в изражението на лицето му. Отказваше да повярва на някого без други обяснения, освен тези, които той самият беше предоставил.

— Искаш ли да ти покажа дипломите си? — предложението му я изненада. — Там, на стената са.

— Може да са на баща ти.

— Само тези вляво. Останалите са мои.

Гая прегледа дипломите, някои от които бяха написани на непознати езици. Вгледа се в датите и успя да намери онова, което търсеше: тези вляво наистина бяха приблизително четири десетилетия по-стари; вдясно имаше сертификати, издадени преди 5–6 години. А ако този апартамент е на друг човек? Веднага отхвърли тази идея. В крайна сметка той не можеше да предвиди, че ще се срещне с нея. И дори да допуснем, че срещата е била подготвена, нямаше как да знае, че на нея ще й прилошее, още по-малко, че ще се съгласи да дойде с него до това място. Не, човешкото предвиждане имаше граници. Този апартамент беше негов, както и дипломите.