Даина Чавиано - Игрален дом

Докато се приближаваше, преговори различни оправдания, опита се да си представи кое ще бъде най-правдоподобното и накрая реши да каже първото, което й хрумне, макар да си мислеше, че всичко ще бъде напразно. Сигурно щяха да я изхвърлят оттам с ритници. Пое си дълбоко дъх и се приближи към портиера. Точно тогава се убеди в истинността на предсказанията на оракула. Човешкият автомат дори не забеляза присъствието й. Тъкмо напротив, направи нещо необичайно: отвори вратата и се отдръпна, за да й позволи да мине.

Беше предвидила всичко, освен това. Вмъкна се в ледената атмосфера и имаше чувството, че върви боса. Вратата се затвори зад гърба й, за няколко тя секунди остана неподвижна, докато зениците й се приспособиха към мрака. Това й позволи да се приближи към бара, разположен от едната страна на входа. Там се настани в един ъгъл, разтърсена от двойното чудо, защото — за капак — беше туристически сезон и локалът трябваше да е пълен с чужденци. Въпреки това в тъмнината се движеха само няколко сенки. Поръча един „Мохито“, като все още не вярваше на възприятията си, но направи усилие да се държи на висотата на обстоятелствата, тоест сякаш не се случваше нищо необичайно.

Когато изпи питието си, се зае да извади ментата от чашата. Сдъвка листенцата едно по едно, докато не остана само едно тъмно стъбълце, плуващо сред кубчетата лед. Погледна часовника си. Наближаваше десет вечерта. Поръча си още един „Мохито“. Непрекъснато се обръщаше, за да огледа силуетите, които влизаха или излизаха, но не различи нито един обещаващ мъж. След половин час реши да си върви. Понечи да подаде банкнотата, като се боеше, че ще я накажат, щом разберат, че няма долари, когато една ръка похлупи нейната.

— Аз ще платя.

Полумракът беше гъст, въпреки светлината, която хвърляха няколко фенера, които трябваше да минат за хавайски, меланезийски или родом от някой друг измамно първичен рай. Ръката, която все още лежеше върху нейната, беше мека на допир, но не успя да види добре собственика й.

— Ери — представи се мъжът.

— Гая — отвърна тя, протягайки ръка.

— Майката Земя.

— Моля?

— Казваш се като гръцката богиня.

— А, да — въздъхна тя и се опита да се усмихне. — Родителите ми искаха на всяка цена да бъда специална, но името невинаги помага.

— Каня те на вечеря.

— Проблемът е, че…

— Не се тревожи, имам пари.

Не това бе причината за колебанието й обаче. Искаше да каже, че има долари? По онова време на никой кубинец не беше позволен такъв лукс. Дали не беше контрабандист? Или може би някой от малкото функционери, на които бе позволено да разполагат с чужда валута? Може би е „официален“ музикант или художник? Но нито гласът му, нито жестовете му й се сториха познати.

— Добре — съгласи се тя.

Настаниха се на една отдалечена маса. Докато й помагаше да седне, една мисъл я вцепени. Ами ако беше някой висш военен, зам.-министър или нещо подобно? Тя не искаше да общува с такива хора. Само препоръката на прорицателката я спря да не потърси някакво извинение, за да си тръгне.

— Веднага ще ви донеса менюто — обеща един сервитьор.

— Какво правеше в бара? — попита кавалерът й. — Чакаше ли някого?

— Не… Да… Сложно е.

— Може би си чакала мен.

Тя се стресна. Можеше да се закълне, че изражението на мъжа беше шеговито. Опита се да отгатне чертите му под оскъдната светлина. Ту й заприличваше на сатир, ту на риба, ту на мъжкар с вид на козел, сякаш лицето му беше маска, която се преливаше непрекъснато, също като самотния марсианец от разказа на Бредбъри.

— Обичаш ли морски дарове? — попита мъжът.

Гая въздъхна с известно облекчение.

— Много — реши да рискува, — но нали знаеш каква е тази страна.

— Днес е специална вечер — заяви домакинът й. — Може да ядеш каквото си поискаш.

Сервитьорът донесе менюто. Тя замалко да припадне, когато видя списъка гозби, който й заприлича на пародия на онази глава от Библията, където имената образуват една безкрайна генеалогична „наденица“, въпреки че в онова меню нямаше царски потомци; само ястия, създадени, за да разпалят въображението: „Пияна лангуста“, „Плодове на калъп върху ложе от сметана“, „Безпътни сардини по италиански“, „Бифтек от полов жребец“, „Любовни тортили“, „Пиле а ла бардак“, „Цвекло «Кама-сутра» в кисел крем“, „Генитален артишок“, „Медовина по гръцки“… Но по-необичайно от разнообразието на ястия беше защо никъде не видя написано обяснението, че ястията могат да се получат само срещу долари. Вдигна очи и погледът й се сблъска с погледа на Ери, който я наблюдаваше, както котарак наблюдава мишка.