Даина Чавиано - Игрален дом

Когато китките и глезените й бяха освободени, той се държа като толкова грижлив любовник, че тя почти съжали за гнева си. Почувства целувките, които се стичаха на порои върху гърба и бедрата й, по гърдите и коленете й: ефирни ласки, миниатюрни като водни кончета, които изтръгнаха от нея въздишки на облекчение. Пороят не спря, докато тя самата не обхвана лицето му с ръце за дълга целувка. Едва тогава той взе дрехите й и започна да я облича внимателно, сякаш беше малко момиченце. Тя му позволи, но отново изпита леко безпокойство. Разумно ли беше да последва съветите на знахарката? Все още се чудеше дали този способен да доставя удоволствие изнасилвал ще бъде подходящият път за нейното спасение. Най-лошото беше, че дори не се чувстваше оскърбена от случилото се преди малко. Кой беше този човек? Как можеше да познава толкова добре всяка пружина на тялото й? По какъв начин опъваше нервите й до момента, в който тя откликваше, за да се отдаде с по-голямо удоволствие? И най-вече трябваше ли да продължи да се вижда с него?

— Трябва да ми имаш доверие.

Гая се стресна. Да отговарят на мислите й не беше от любимите й преживявания.

— За да ти докажа, че говоря сериозно, те каня утре на театър.

Тя не вярваше на ушите си. След преживяното — на театър?

— Виждаш, че не ти сторих нищо лошо — започна да я бърше с една кърпа. — Хубаво ли прекара?

— Страхувах се.

— Беше само игра, глупаче. Не обичаш ли игрите?

— Зависи.

— Аз ги обожавам — сподели той. — Обичам игрите, защото обичам риска, а всеки риск включва малка доза опасност. Опасността да загубиш или да спечелиш… Тази вечер, например, спечелих ли те, или те загубих?

Гая не отговори. Всъщност не знаеше какво да каже. Той повтори въпроса по по-завоалиран начин.

— Ще дойдеш ли утре на театър? — усмихна се невинно. — Ще бъдем заобиколени от хора, така че никъде няма да мога да те вържа.

Гая се забави няколко секунди, преди да отговори. Изглеждаше безопасно предложение, с минимален риск. Прецени възможните уловки, но не успя да види нито една.

— Добре — съгласи се тя.

Той й помогна да се облече.

— Утре ще ти покажа нещо — върна лампата в първоначалната й позиция.

— Какво?

— Тайна е. След представлението ще ти дам една фраза и ще ти посоча едно място; там ще чакаш човека, който ще повтори паролата ми.

— Каква парола?

— Фразата, която ще ти дам в театъра, ще бъде паролата — отново се усмихна с обезоръжаващо изражение. — И, моля те, не задавай въпроси.

Даде й лист и молив. Тя го загледа неразбиращо, докато една искра не озари ума й. Веднага записа телефонния си номер.

— До утре — вдигна брадичката й, за да я целуне по устата. — И без бельо, разбра ли?

— А ако роклята прозира?

— Много си твърдоглава — въздъхна. — Не съм сбъркал с теб.

Сега вървеше по тъмни и пусти улици, в компанията на една непозната с толкова чувствена аура — като тази на любовника й. Помисли си за съвпадението, че и двамата имаха такава леко канелена кожа и необичайна красота, дори за страна, където красивите хора се срещат много често. Огледа скришом водачката си. Каква беше целта й? Къде я водеше? Знаеше, че пазителката й изпълняваше заповеди на Ери. Какво ли я свързва с него? Дали е негова довереница, негова сестра, негова съучастница? Ръцете на непознатата бяха отказали да се отдръпнат от ханша на Гая. Пръстите й настойчиво я опипаха през роклята.

— Не носиш ли бельо?

— Ери ми забрани.

Жената се засмя.

— Типично за него.

Гая почувства една неприятна напираща ревност.

— Негова любовница ли си?

— Аз ли? — отвърна жената, без да престава да влачи Гая със себе си. — Ти негова любовница ли си?

Гая помисли за секунда, вглъбена в чаткането на токчетата, докато вървяха по разнебитените тротоари на Ел Ведадо.

— Мисля, че да… А ти?

— Внимавай, дупка — предупреди я жената.

Намираха се на една уличка, която винаги беше вълнувала Гая. Някакъв необичаен природен катаклизъм, на който хората не бяха обърнали внимание, когато са решили да строят наблизо, беше създал това кътче, познато единствено на живущите в съседство или на някои градски изследователи, експерти в откриването на закътани места. Сред гъсто застроената площ улицата свършваше рязко и земята се превръщаше в кратер от естествени скали. От тази височина земята показваше своите мраморни вътрешности. Създаваше впечатление, че някой метеорит беше паднал на този терен, отваряйки извънземна и червеникава рана, от която още кървяха порои кал, когато проливните дъждове валяха в този район. Някои минувачи наричаха мястото „кратера на Ел Ведадо“ и Гая мислеше, че ако не беше в застроено място, можеше да бъде туристически център.