Джим Бъчър - Безумна луна

Полицаят се почеса по главата и погледна към Мърфи.

— Вярно ли е това, лейтенант?

— Как не! — извиках аз и посочих с пръст Бен. — Тази луда куч…

Мърфи заби рамо в стомаха ми и ме изгледа кръвнишки.

— Вярно е — потвърди тя, докато аз си разтривах корема. — Стана точно както казва агент Дентън. Случайно.

Погледнах към нея.

— Мърфи, почакай. Тази жена…

— Произведе случаен изстрел — натърти Мърфи. — Това може да се случи с всекиго.

Мърфи се обърна към възрастния полицай, който я погледна, и повдигна рамене.

Дентън ни огледа внимателно, след което кимна.

— Родж, Джордж. Моля ви да се уверите, че всичко е наред с лейтенант Мърфи, и да я изпратите до колата и.

— Добре, Фил — каза едно слабо момче с червена коса, големи уши и лунички. — Ами, господин Дрезден и лейтенант Мърфи, да излезем ли на чист въздух отвън? Аз съм Роджър Харис, а това е агент Уилсън.

Другият агент на ФБР, едър, пълен мъж, наближаващ петдесетте, с оредяла коса и увиснало коремче над колана, само ни направи знак да го последваме и се упъти към вратата. Мърфи изгледа за миг Дентън, след това се завъртя на пети и последва едрия Уилсън. Аз също тръгнах след нея.

— Не мога да повярвам. В ред ли си? Защо, по дяволите, не им каза какво стана? — попитах Мърфи тихо.

— Онази кучка — отговори Мърфи не особено тихо. — Тя се опита да ме удари.

— Тя се опита да ти свети маслото, Мърф! — възразих аз.

Мърфи свирна през зъби, но продължи да върви. Погледнах назад към помещението и видях, че разкъсаното и сдъвкано тяло на Спайк е оградено с допълнителна полицейска лента. Криминалистите бяха пристигнали и започваха да претърсват помещението. Дентън беше коленичил до Бен, която бе скрила лице в дланите си и изглеждаше, че плаче. Дентън ме наблюдаваше и в пресметливите му безизразни очи аз вече бях категоризиран като “висок, строен, тъмна коса, тъмни очи, ястребови черти, особени белези няма”.

Огледах го за минута и интуитивно разбрах — дори бях твърдо убеден. Дентън криеше нещо. Знаеше нещо и не го казваше. Не ме питайте как го разбрах, но подутите вени на челото му и изправеният му гръб ме караха да мисля така.

— Хм — измърмори младокът Харис. Аз примигнах и се обърнах към него. Той отвори вратата пред Мърфи и всички излязохме навън. — Може би сега Дебора ще се отпусне малко. Тя беше ужасно стресирана от тези убийства. Почти не е спала целия месец. Познаваше един от убитите. И оттогава е под напрежение.

— Млъкни, Харис — каза с отвращение дебелият агент Уилсън. — Просто си затвори устата! — Обърна се към нас и ни заяви със съвсем спокоен тон: — Разкарайте се оттук. Не искам да виждам когото и да е от вас на място, което не е ваш район, лейтенант Мърфи. Дисциплинарният отдел си има достатъчно работа, не мислиш ли?

Той се завъртя и влезе обратно в зданието. Червенокосото момче ни отправи една странна извинителна усмивка и побърза да настигне дебелия. Вратата се затвори след него и ние двамата с Мърфи останахме навън, далече от разследването и от доказателствата на местопрестъплението.

Погледнах през ясното небе към почти пълната луна. Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи.

Дотук, помислих си аз въпреки разклатените ми нерви, нищо повече от най-обикновен работен ден.

Стомахът ме присвиваше заради ужасната гледка в зданието и напрежението от това, което последва. Едното ми ухо все още пищеше от изстрела. Започнах целият да треперя, след като адреналинът се отдръпна, и аз си останах нервен и раздразнен. Пъхнах ръце в джобовете на шлифера, като внимавах за кървавото парче стъкло, увито в носната ми кърпичка, обърнах лице срещу вятъра и затворих очи.

«Отпусни се, Хари — казах си аз. — Успокой се. Дишай дълбоко и издишай равномерно. Виждаш ли? Не си убит. Мъртвите не дишат така. Не си като Спайк, разкъсан на парчета на пода. По теб няма дупки от куршуми. Жив си, Мърфи е добре и не се налага повече да разглеждаш онова лице с изтръгнатите очи.»

Продължавах обаче да виждам разкъсаното тяло зад спуснатите си клепачи. Усещах гадната воня на изтърбушените вътрешности. Спомнях си лепкавата съсирена кръв по прашния под, посипана с късчета от мазилката. Жлъчката ми се качваше към устата и полагах големи усилия да не повърна.