Джим Бъчър: Безумна луна

Искаше ми се да крещя, да размахвам ръце, да ритам нещо, докато се почувствам по-добре. Почти разбирах реакцията на агент Бен, ако и се е наложило да работи по серия убийства като това, което току-що видях. Не може да гледаш толкова много кръв дълго време, без да започнеш да я виждаш навсякъде.

Продължавах да дишам дълбоко. Вятърът носеше прохлада и свежест към лицето ми, примесени с ароматите на наближаващата есен. През октомври вечерите в Чикаго са хладни и ветровити, но аз ги обичам въпреки това. Това е любимото ми време за разходки навън. Постепенно се успокоих. До мен Мърфи вероятно се занимаваше със същото. Тръгнахме към колата почти едновременно, без да се налага да разменим каквито и да било думи.

— Аз… — започна тя и замлъкна отново. Не погледнах към нея, нито казах нещо. — Съжалявам, Хари. Изпуснах си нервите. Агент Дентън е истински задник, но си върши работата и беше прав. Поне формално погледнато. Нямам никакво право да се намирам на това място. Въобще не трябваше да те забърквам в тази история.

Тя отключи вратите и влезе в колата. Наместих се на предната седалка, протегнах се и взех ключовете от ръката и, преди да запали двигателя. Тя обърна глава към мен и присви очи.

Стиснах ключовете в шепата ми.

— Почакай, докато се успокоиш, Мърф. Трябва да поговорим.

— Не мисля, че това е добра идея, Хари — каза тя.

— Така ли ми благодариш, че ти спасих живота? За втори път вече. Криеш нещо от мен.

— Би трябвало да знаеш как стоят нещата — скара ми се тя, но се отпусна в седалката си и се загледа навън през предното стъкло на колата.

Виждахме полицаите, криминалистите и хората от ФБР да щъкат напред-назад из зданието. И двамата поседяхме спокойно доста време.

Забавното беше, че причината за проблемите между мен и Мърфи беше същата като за тези между мен и Ким Дилейни по-рано тази вечер. Мърфи искаше да разбере нещо, за да продължи разследването. Навремето бих могъл да и дам тази информация — но с това щях да я застраша. Вместо това отказах да и съобщя каквото и да било и сам се заех да проследя дирята чак до самия и край. Имаше още изгорели здания и още трупове, но липсваха достатъчно доказателства, за да се повдигне обвинение срещу мен, а убиецът, когото преследвахме, щеше да бъде неутрализиран. Но Мърфи никога не ми прости, че съм отрязал шансовете и.

През миналите месеци тя ми се обади няколко пъти по работа и аз направих каквото можах по най-добрия начин. Но отношенията ни охладняха и си останаха чисто професионални. Може би беше дошло време да се опитам да запълня тази празнина.

— Виж, Мърфи — казах аз. — Ние нищо не сме говорили за това, което се случи тази пролет.

— Не говорихме нищо и когато то се случваше — каза тя и гласът и скърцаше, като есенните листа. — Защо да започваме сега? Това беше през пролетта, а вече е октомври.

— Хайде, Мърфи, имай милост. Исках да ти кажа нещо тогава, но не можех.

— Да отгатна ли? Глътна си езика? — каза тя мило.

— Ти знаеш, че не бях от лошите. Трябва да си го разбрала вече. По дяволите, рискувах си живота, за да те спася.

Мърфи поклати глава, загледана пред себе си.

— Това не е най-важното.

— Не? А кое тогава?

— Най-важното, Дрезден, е, че ме излъга. Отказа да ми дадеш информация, която ми беше необходима, за да си свърша работата. Когато те привлека към някое разследване, това означава, че ти имам доверие. Човек не се доверява на другите ей така. Поне не и аз. — Тя стисна волана и пръстите и побеляха. — Особено пък сега.

Потръпнах. Ама че гадост. Още по-лошо — тя беше права.

— Някои от нещата, които знаех… бяха опасни, Мърф. Можеха да те убият.

Сините и очи ме пронизаха, така че трябваше да се облегна на вратата.

— Не съм ти дъщеря, Дрезден — отговори тя много меко и спокойно. — Не съм порцеланова кукличка, поставена на лавицата. Аз съм лейтенант от полицията. Хващам лошите момчета и ги пъхам на топло. И докато правя това, може и да получа някой куршум, така че да не трябва някоя домакиня или някой цивилен да го поеме. — Извади пистолета си от кобура, провери дали е зареден и дали е на предпазител и го върна обратно. — Нямам нужда от твоята закрила.

— Почакай, Мърфи — изрекох забързано аз. — Не съм го направил, за да те ядосам. Аз съм ти приятел. Винаги съм бил…

Тя погледна навън, където един полицай с фенерче мина покрай колата, за да търси по земята някакви допълнителни улики.

— Ти беше мой приятел, Дрезден. Сега… — Мърфи поклати отново глава и стисна зъби. — Сега не знам…