Джим Бъчър - Летният рицар

– Да.

– И това ви разкрива действителната им природа? Истината за хората, вътре в които поглеждате?

– И те също виждат вътре в мен. Да.

Тя се усмихна, спокойно и красиво.

– В такъв случай защо не се погледнем в очите, господин Дрезден, вие и аз? Тогава ще знам дали можете да сте ми от полза. И това няма да ми струва нищо.

– На ваше място не бих бил толкова сигурен. Това е нещо, което остава завинаги с вас. – Като белег от операция от апандисит или плешивост. Когато погледнете в нечия душа, вече не можете да я забравите. Никога. Не ми харесваше посоката, в която бе поел разговорът. – Не мисля, че това е добра идея.

– Защо да не е? – настоя тя. – Няма да отнеме много време, нали, господин Дрезден?

– Не е там работата.

Устата й се сви в тънка линия.

– Разбирам. Е, в такъв случай, ако ме извините…

Този път аз я прекъснах.

– Госпожице Съмърсет, мисля, че грешно сте си направили сметката.

Очите й припламнаха, за момент в тях се мярна гняв, студен и далечен.

– Нима?

Кимнах. Издърпах чекмеджето на бюрото си и извадих от там един бележник.

– Да. Напоследък нещата не се развиват много добре за мен.

– Не можете да си представите колко малко ме интересува това.

Извадих химикалка, свалих й капачката и я оставих до бележника.

– Аха. И в този момент се появявате вие. Богата, прек-расна – направо твърде хубаво, за да е истина.

– И? – поинтересува се тя.

– Твърде хубаво, за да е истина – повторих аз. Извадих от чекмеджето си четирийсет и четири калибровия пистолет, насочих го към нея и запънах ударника. – Наречете ме побъркан, но напоследък си мисля, че когато нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно не е истина. Сложете ръцете си върху бюрото, моля.

Веждите й се повдигнаха. Великолепните й очи се разшириха. Тя преглътна, бавно вдигна ръцете си и ги сложи на масата.

– Какво си мислите, че правите? – попита предизвикателно.

– Проверявам една теория – отговорих аз. Без да отмествам пистолета от нея и без да я изпускам от поглед, отворих друго чекмедже. – Вижте, напоследък имам неприятни посетители. Това ме кара да съм нащрек за проблемите, които може да ме сполетят. Мисля, че ви спипах.

– Не знам за какво говорите, господин Дрезден, но съм сигурна…

– Спестете си думите.

Порових из чекмеджето и намерих каквото търсех. Миг по-късно извадих от там обикновен стар пирон и го оставих върху бюрото.

– Какво е това? – попита тя почти шепнешком.

– Лакмусова хартия – отговорих аз.

Пернах леко с нокътя на пръста си пирона и той се затъркаля по повърхността на бюрото към идеалния й маникюр.

Тя не помръдна почти до последния миг, но точно преди пиронът да я докосне, тя с неуловимо движение отскочи две крачки от бюрото ми, събаряйки стола си. Пиронът се дотъркаля до ръба на бюрото и с дрънчене тупна на пода.

– Желязо – казах аз. – Студено желязо. Феите не си падат по него.

Лицето й изгуби всякакво изражение. Само преди миг тя ме гледаше арогантно, надменно, изпълнена с безгрижна самоувереност. Всичко това изчезна, останаха само студените й и прекрасни черти, лишени от каквито и да е емоции, които да й придават някаква човечност.

– Сделката с кръстницата ми е в сила още няколко месеца – казах аз. – Тя обеща да ме остави на мира за година и един ден. Това бяха условията. Ако се опита да ги наруши, това силно ще ме разстрои.

Тя ме изучаваше няколко дълги секунди в пълна тишина. Беше доста изнервящо да гледам това толкова прекрасно и същевременно чуждо лице. Струваше ми се, че зад тези черти се таи нещо, което има твърде малко общо с мен и дори не се и опитва да ме разбере. От вида на тази празна маска ми пресъхна гърлото и трябваше да положа големи усилия, за да не се разтрепери ръката ми, с която държах пистолета. Но после тя направи нещо, което я накара да изглежда дори още по-чужда и плашеща.

Тя се усмихна. Бавна усмивка, жестока като назъбен нож. Когато заговори, гласът й звучеше почти толкова красиво, както по-рано. Но беше станал празен, монотонен, зловещ. Неволно се наведох напред, за да я чувам по-ясно.

– Хитро – промърмори тя. – Да. Като си помисля, никак не беше зле. Точно каквото ми трябва.

По гърба ми пробягаха студени тръпки.

– Не искам неприятности – казах. – Просто си вървете и ще се престорим, че нищо не се е случило.

– Но се случи – промълви тя. От звука на гласа й стаята започна да ми се струва още по-студена. – Вие успяхте да погледнете зад воала ми. И доказахте своята стойност. Как го направихте?