Джим Бъчър: Летният рицар

След минута спрях колата, изгасих двигателя и поглед-нах накриво отражението си в огледалото за обратно виждане на костенурката.

Направо се стреснах. Знам, че звучи глупаво, но не държа огледала вкъщи. Твърде много твари използват огледалата вместо прозорци, дори вместо врати и това е риск, който предпочитам напълно да избягвам. Не се бях поглеждал в огледалото от седмици.

Изглеждах така, сякаш ме бе прегазил влак.

Имам предвид, в по-голяма степен от обикновено.

В нормално състояние чертите на лицето ми са издължени, сухи, ръбести. Косите ми са почти черни в съчетание с черните очи. Сега под тях имаше сиви и възморави сенки. Дълбоки. Чертите на лицето ми – там, където не ги покриваше небръснатата от няколко месеца брада – изглеждаха остри като ръбовете на визитна картичка.

Косата ми беше пораснала дълга и рошава – не като на младите секси рокзвезди, а от типа „на Шаро му е време за подстрижка“. Дори не беше симетрична, заради изгарянето, което получих при взрива на бомба, донесена ми в кутия за пица – във времената, когато все още можех да си позволя да поръчам пица. Кожата ми беше бледа. Даже пепелява. Изглеждах като малко разгорещена Смърт, която някой е убедил да участва в Бостънския маратон. Изглеждах уморен. Прегорял. Изцеден.

Облегнах се назад в седалката ми.

Мразя да се оказва, че греша. Но изглежда, в случая Били и върколаците (звезди и камъни, звучаха като някоя рокгрупа) имаха право. Опитах се да си спомня кога за последно съм се подстригвал или вземал душ. Бях се къпал миналата седмица. Или не?

Покрих лицето си с треперещи ръце. Напоследък бях изгубил представа кога е ден и кога – нощ. Прекарвах цялото си време в лабораторията под апартамента ми, на подсутеренния етаж. Сред влажни каменни стени, без нито един прозорец. Биоритъм друг път! Напълно бях престанал да обръщам внимание на деня и нощта. Имаше твърде много неща, върху които да мисля, за да се занимавам с подобни дреболии.

Преди девет месеца за малко да убият приятелката ми. И убийството не беше най-лошото, което я заплашваше.

Когато се запознахме, Сюзан Родригес работеше като репортер в жълтия вестник „Аркейн“. Тя беше един от малкото хора, които се опитваха да приемат идеята, че свръхестественото е нещо реално съществуващо. Тя се вкопчваше във всяка подробност, във всяка история, във всяка унция доказателства, които успееше да изрови, и се опитваше да привлече общественото внимание към проблема. Точно това в края на краищата я накара да ме последва на вампирското парти.

И чудовищата я спипаха.

Били беше прав и за това. Вампирите от Червения двор я бяха променили. Или може би беше по-точно да се каже, че са я заразили. Въпреки че технически си оставаше човек, тя страдаше от тяхната ужасна жажда. Утоляването на която би я превърнала в една от тях. В този случай част от нея би умряла и тя би се превърнала в едно от чудовищата, телом и духом.

Ето защо се занимавах с тези проучвания. Търсех някакъв начин да й помогна. Да създам ваксина или да прочистя тялото й. Каквото и да е.

Бях я помолил да се омъжи за мен. Тя отказа. А после напусна града. Четях колонката й в „Аркейн“. Сигурно пращаше статиите на редактора си, така че поне знаех, че е жива. Беше ме помолила да не тръгвам подире й и аз я послушах. Не можех да го направя, докато не намеря начин да я измъкна от кашата, в която я бях забъркал. Трябваше да има нещо, което да мога да направя.

Трябваше. Просто трябваше.

Наклоних глава и внезапно така се намръщих, че мускулите на лицето ми се сгърчиха и ме заболяха. Гърдите ми бяха напрегнати и чувствах тялото си безполезно и безсилно. Аз съм магьосник. Трябваше да мога да защитя Сюзан. Трябваше да мога да я спася. Трябваше да съм по-умен, по-бърз, по-добър.

Трябваше да й кажеш, че я обичаш, преди да е станало твърде късно. Нали, Хари?

Опитах се да сдържа сълзите си. Успях, благодарение на годините тренировки, опит и самодисциплина. Сълзите с нищо нямаше да ми помогнат. Нямаше да ме доближат до намирането на лек за Сюзан.

Бях толкова адски уморен.

Не свалях ръце от лицето си. Не исках никой да ме види разстроен.

Отне ми доста време да се овладея. Не съм сигурен колко точно, но сенките забележимо се бяха придвижили, а в колата беше станало горещо като в пещ, въпреки свалените стъкла.

Осъзнах, че няма нищо по-глупаво от това, да стоя тук, на улицата, където могат да ме намерят без усилия други вампирски твари. Бях уморен, немит и гладен, но нямах пари да си взема нещо за ядене, а съдейки по височината на слънцето, нямах време и да отскоча до апартамента да хапна една супа. Не и ако исках да спазя уговорката си с госпожица Съмърсет.