Джим Бъчър: Летният рицар

А аз се нуждаех от тази работа. Били беше прав и в това. Ако не започнех да заработвам отново, щях да изгубя офиса си и жилището си. А едва ли щях да напредна много в магическите си изследвания, ако живея в картонена кутия край някоя алея.

Значи, беше време да се размърдам. Опитах се без особен успех да пригладя с пръсти рошавата си коса и подкарах към офиса ми. Докато минавах покрай един уличен часовник, забелязах, че вече закъснявам с няколко минути за срещата. Налагаше се да предпочета клиента пред грижата за външния си вид. Денят ставаше все по-страхотен.

Офисът ми е в сграда, намираща се близо до центъра на града. Сградата не е нещо особено, но въпреки това изглеждаше твърде добра за мен в този ден. Възрастният охранител на първия етаж ме изгледа кръвнишки, но извадих късмет, че ме разпозна от предишните ни срещи. Ако на негово място беше някой новак, щеше да ме изхвърли, без да му мигне окото. Кимнах му, усмихнах се и се опитах да изглеждам делово. Хе!

По пътя си към стълбището минах край асансьора. На него имаше табелка, че е в ремонт. Асансьорът не беше наред, откакто вътре беше опитал да се вмъкне гигантски скорпион и някой беше запратил кабината до върха на шахтата с помощта на мощен въздушен поток, за да смачка гадината чрез удар в покрива. В резултат на това кабината падна чак долу и се разби, предизвиквайки поражения и на самата сграда, което доведе до вдигането на наемите на всички.

Или поне така съм чул да се говори. Не ме гледайте по този начин. Може да го е направил някой друг. Добре де, сигурно не е ортодонтът от четвъртия етаж или психиатърът от шестия. Вероятно не е и застрахователната кантора от седмия етаж или счетоводителят от деветия. Едва ли са и адвокатите от най-горния етаж. Едва ли. Но не е задължително, когато нещо фатално се обърка, винаги причината да е в мен.

Така или иначе, никой не може да докаже нищо.

Отворих вратата към стълбището и се изкачих до петия етаж. Прекосих коридора, като минах покрай тихото жужене зад вратата на консултантската фирма, която заемаше по-голямата част от етажа, и се насочих към офиса си.

Табелката на матираното стъкло гласеше: ХАРИ ДРЕЗДЕН – МАГЬОСНИК. Протегнах ръка да отворя вратата. Когато дланта ми достигна на един-два инча от дръжката, между нея и пръстите ми прескочи искра и почувствах рязко неприятно изплющяване върху кожата си.

Застинах. Дори когато климатикът на сградата работи на пълни обороти, пак не става толкова хладно и сухо. Наречете ме параноик, но нищо не прави човек по-предпазлив от това, да се опитат да го убият посред бял ден. Отново се съсредоточих върху гривната си, приготвяйки се да издигна щит, ако се наложи.

С другата си ръка отворих вратата на офиса.

Обикновено офисът ми е сносно подреден. Във всеки случай не си спомнях някога да е бил в такъв безпорядък като в момента. Съдейки по това, колко малко време прекарвах тук напоследък, не би трябвало да е толкова зле. Масата до вратата, на която държа купчина брошури със заглавия като „Магия за начинаещи“ или „Аз съм магьосник – попитай ме как“, беше отместена от мястото й до стената. Самите брошури бяха пръснати в безпорядък по плота й и по пода. Във въздуха се носеше слабата миризма на отдавна прекипяло кафе. Сигурно съм излязъл, оставяйки кафеварката включена. Опа. Върху бюрото ми имаше подобен слой от безпорядъчно разбъркани книжа и няколко от чекмеджетата в шкафа ми бяха изтеглени, със стърчащи от мястото си или извадени навън папки. Под тавана бавно се въртеше вентилаторът, поскърцвайки при всеки оборот.

Явно някой се беше опитал да приведе нещата в ред. Пощата ми лежеше, грижливо разделена на три купчини. Двете метални кошчета за боклук бяха подозрително празни. Значи, Били и приятелчетата му.

Сред руините на офиса ми стоеше жена с такава красота, заради която хората убиват приятелите си и започват войни.

Тя беше застанала до бюрото ми със скръстени ръце и гледаше към вратата със скептично изражение. Косата й беше бяла. Не светлоруса, нито платинена. Бяла като сняг, бяла като най-изящния мрамор, завързана на тила й като уловено облаче, за да разкрие извивките на слабата й шия. Не знам как кожата й успяваше да изглежда бледа на фона на косата й, но беше. Устните й имаха цвета на замръзнали ягоди, видът им върху гладкото и прелестно лице беше почти шокиращ, а скосените й очи бяха наситено зелени и се обагриха в синьо, когато тя наклони глава и ме огледа. Не беше нито стара, нито млада. Беше просто зашеметяваща.