Джим Бъчър - Летният рицар

Положих усилия челюстта ми да не се удари в пода и трескаво накарах мозъка си да направи някакви изводи от облеклото й. Тя носеше тъмносив женски костюм с безуп-речна кройка. Полата й оставяше на показ достатъчно голяма част от краката, за да ти е трудно да не се загледаш, а обувките й имаха достатъчно високи токчета, че да ти подхвърлят някои идеи. Под сакото си носеше кремава блуза с деколте, достатъчно дълбоко, че да ми се иска да не изпусна момента, в който тя ще си поеме дълбоко дъх. На ушите и на шията й пламтяха опали със сребърен обков, хвърляйки отблясъци в багри, каквито не бих очаквал да имат опалите – твърде много алено, виолетово и тъмносиньо. По някакъв начин сходни отблясъци имаха и лакираните й нокти.

Долових аромата на парфюма й – нещо диво и наситено, тежко и сладко, подобно на орхидея. Сърцето ми се разтуптя и онази част от мозъка ми, която беше повлияна от тестостерона, съжали, че не съм имал възможността да се изкъпя. Или да се обръсна. Или поне да си сменя анцуга.

Устата й се сви в усмивка и тя повдигна едната си вежда, но не каза нищо, оставяйки ме да гледам глупаво.

Едно нещо беше ясно – такава жена не можеше да няма пари. Много пари. Пари, с които бих могъл да си платя наема, да си накупувам продукти, може би дори да се отпусна малко и да си взема ръчна количка, с която да почистя апартамента си. Поколебах се за миг, чудейки се дали подобава на квалифициран магьосник от Белия съвет да бъде толкова заинтересуван от парите. Не ми отне много време да взема решение.

По дяволите висшите космически сили. Имах да плащам наем.

– Ъъъ... госпожица Съмърсет, предполагам? – успях да изрека най-накрая. Ненадминат съм по галантност. Ако действам внимателно, бих могъл да напипам още нещо, което да ми помогне да си изградя по-цялостна представа. – Аз съм Хари Дрезден.

– Както разбирам, закъсняхте – отвърна тя. Гласът й подхождаше на външността й – плътен, приканващ, изтънчен. Английският й имаше някакъв акцент, чийто произход не можех да определя. Може би европейски. Определено много интересно. – Асистентът ви ми определи точен час. Не обичам да чакам, така че влязох. – Тя хвърли поглед към бюрото ми, после отново се обърна към мен. – Почти ми се иска да не бях го правила.

– Аха. Късно научих, че ще идвате... – Объркано огледах офиса си, после затворих вратата зад гърба си. – Разбирам, че това изглежда доста непрофесионално.

– Напълно сте прав.

Пристъпих към един от столовете за клиенти пред бюрото ми и припяно го почистих от книжата.

– Моля, седнете. Искате ли чаша кафе или нещо друго?

– Изглежда повече от нехигиенично. Защо ми е да поемам такъв риск?

Тя седна с изпънат гръб на самия край на стола и ме проследи с очи, докато минавах зад бюрото си. Погледът й беше студен и тежък и аз се намръщих, докато сядах.

– Не сте ли от онези, които са склонни да рискуват?

– Предпочитам внимателно да претеглям шансовете си – промърмори тя. – Да вземем за пример вас, господин Дрезден. Днес дойдох тук, за да реша дали да поема голям риск, като се доверя на способностите ви. – Тя направи пауза и добави: – Засега не може да се каже, че сте ми направили добро впечатление.

Облегнах лакти върху бюрото си и събрах върховете на пръстите си.

– Аха. Наясно съм, че всичко това вероятно ме прави да изглеждам като…

– Отчаян човек? – предположи тя. – Някой, който очевидно е затрупан с други проблеми. – Тя кимна към купчината пликове върху бюрото ми. – Някой, който скоро ще загуби офиса си, ако не плати задълженията си. Мисля, че се нуждаете от работата си. – Тя се приготви да се изправи. – А щом не можете да се справите с такъв дребен проблем, съмнявам се, че ще сте от полза и за мен.

– Почакайте – казах аз, изправяйки се. – Моля ви. Нека поне да ви изслушам. Ако се окаже, че смятам, че мога да ви помогна…

Тя вирна брадичка и ме прекъсна безцеремонно:

– Въпросът е дали аз смятам, че можете да ми помогнете. Досега не сте ми показали нищо, което да ме кара да мисля, че можете. – Тя направи пауза и седна отново. – И все пак…

Аз също седнах.

– И все пак?

– Чувала съм това-онова за хората с вашите способности, господин Дрезден. За умението да поглеждате в очите.

Наклоних глава.

– Не бих нарекъл това умение. Просто така се получава.

– Но сте способни да виждате вътре в хората? Наричате го „поглеждане в душата“, нали?

Кимнах предпазливо и се заех да подреждам пъзела от всичко, което бях научил за нея до момента.