Карън Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Намръщих се. Нямаше нужда да поглеждам към О’Дъфи, за да съм сигурна, че ме наблюдава с остър интерес и съжаление. Той мислеше, че Баронс е името на стълбището, по което паднах. Мразя съжалението. Съчувствието не е чак толкова лошо. Съчувствието казва: „Знам какво е чувството. Не е ли гадно?“. Съжалението значи, че те смятат за победена.

– Той не ме бие – казах раздразнено. – Бих го убила, ако го правеше.

– Би го направила. Избухлива е. Упорита също. Но работим по това, нали, госпожице Лейн? – рече Баронс, обърна вълчата си усмивка към мен и кимна с глава към тавана.

Някой ден ще притисна Джерико Баронс колкото мога, пък да видим какво ще стане. Но ще изчакам малко, докато стана по-силна. Когато съм сигурна, че имам коз.

Може да бях вкарана насила в тази война, но се учех да избирам битките си.

Не видях Баронс до края на деня.

Като покорен войник се оттеглих в окопите, както ми беше наредено, и се свих там. В тези окопи получих просветление. Хората се държат с теб толкова лошо, колкото им позволиш.

Ключовата дума тук е позволиш.

Някои хора са изключения – предимно родители, най-добри приятели и съпрузи, въпреки че в работата си като барман в „Тухларната“ виждах женени двойки да си причиняват на обществено място по-лоши неща, отколкото аз бих направила насаме на човек, когото не мога да понасям. В общи линии, светът ще те притиска толкова, колкото му позволиш.

Баронс ме отпрати в стаята ми, но аз бях идиотът, който отиде. От какво се боях? Че ще ме нарани, ще ме убие? Едва ли. Спаси живота ми миналата седмица. Нуждаеше се от мен. Защо му позволих да ме принуди?

Бях отвратена от себе си. Все още се държах като МакКайла Лейн – отчасти барманка, отчасти поклонничка на слънцето и изцяло обаятелно момиче. След скорошната ми схватка със смъртта стана ясно, че онази мацка няма да оцелее тук – твърдение, категорично подчертано от десет нелакирани счупени нокътя. За съжаление, когато получих просветление и се втурнах обратно по стълбите, Баронс и инспекторът вече ги нямаше.

За да влоши вече гадното ми настроение, жената, която управляваше книжарницата и изпитваше несподелена любов към Баронс, беше пристигнала. Зашеметяваща, пищна, в началото на петдесетте, Фиона изобщо не ме харесваше. Подозирам, че ако знаеше, че Баронс ме целуна миналата седмица, щеше да ме харесва още по-малко. Бях почти в безсъзнание, когато той го направи, но помня. Беше невъзможно да го забравя.

Когато вдигна поглед от цифрите, които набираше на мобилния си телефон, реших, че може би тя знае . Очите ù бяха отровни, устата ù изразяваше отвращение, обградено от деликатни бръчици. С всяко бързо, плитко вдишване дантелената ù блуза трепваше над пълната ù гръд, сякаш току-що бе дотичала отнякъде или изпитваше огромно страдание.

– Какво правеше Джерико тук днес? – попита тя с измъчен глас. – Неделя е. Не се предполага да е тук в неделя. Не мога да си представя причина да се отбие – добави и ме изгледа от глава до пети, търсейки, предполагам, следи от скорошно натискане – разрошена коса, може би незакопчано копче на блузата или пропуснати в бързината на обличането бикини, останали да висят от крачола на дънките ми. Веднъж го направих. Алина ме спаси, преди мама да ме хване.

Едва не се разсмях. Натискане с Баронс? Събуди се!

– Какво правиш ти тук? – парирах. Нямаше го вече добрия малък войник. Книжарницата беше затворена и никой не трябваше да е тук и да разваля вече скапаното ми настроение.

– Бях на път към месаря, когато видях Джерико да излиза – каза тя напрегнато. – Колко време беше тук? Къде беше ти току-що? Какво правехте двамата, преди да дойда? – попита. Ревността толкова ярко оцветяваше думите ù, че очаквах дъхът ù да излезе на малки зелени облачета. Сякаш призовано от неизреченото обвинение, че сме правили нещо мръсно, видение на Джерико Баронс гол – тъмен, деспотичен и вероятно истински свиреп в леглото – проблесна в ума ми.

Беше зашеметяващо еротично. Обезпокоена, припряно направих справка с календара на ум. Бях в овулация. Това беше обяснението. Изпитвам неконтролируема възбуда около и по време на овулацията. Малкият подъл начин на Майката Природа да подсигури оцеляването на човешката раса, предполагам. Оглеждам момчета, които обикновено не бих погледнала, особено тези с тесните дънки. Хващам се, че се опитвам да реша дали си го пускат отляво или отдясно. Алина ми се смееше и казваше, че ако не мога да позная, значи не искам да знам.