Карън Монинг: Мистерията на изчезналия амулет

– Всъщност, госпожице Лейн – продължи О’Дъфи, – нито една от улиците, които споменах, не присъства на някоя от наскоро издадените карти.

Дадох му най-добрия си празен поглед.

– Какво се опитвате да кажете, инспекторе? Да не би да са преименували улиците в тази част на Дъблин? Затова ли ги няма на новите карти?

Лицето му се изопна, а погледът му режеше.

– Никой не е преименувал улиците – изръмжа той. – Освен ако не са го направили, без да уведомят съответните органи на властта – той погледна отново към мен твърдо. – Мислех, че е възможно да има нещо друго, което искате да ми кажете, госпожице Лейн. Нещо, което може да звучи... малко... необичайно.

Тогава го видях в очите му. Нещо се бе случило напоследък с инспектора, което рязко бе променило начина му на мислене. Нямах представа какво бе разтърсило прагматичния поглед към света на закоравелия, преуморен, търсещ факти детектив, но сега той също мислеше извън рамката.

Трябваше да го върна обратно в рамката му веднага. Извън рамката в този град беше опасно.

Мислех бързо. Нямах много материал, с който да работя.

– Инспекторе – казах, подслаждайки и смекчавайки провлачения си говор от Джорджия. „Да го караме по южняшки“, както го наричахме у дома. Нещо като словесно масло с мед, което да прикрие неприятния вкус на това, върху което го мажехме. – Знам, че сигурно ме мислите за пълен идиот, задето поставям под съмнение техниките ви на разследване, когато всеки може да види, че сте експерт в областта, а аз нямам и грам представа за детективските въпроси. Оценявам колко търпелив бяхте с мен, но вече нямам съмнения относно разследването ви на смъртта на сестра ми. Сега знам, че сте направил всичко по силите си, за да решите случая. Мислех да се отбия и да говоря с вас, преди да замина, но... истината е, че се чувствах малко засрамена от предишната ни среща. Онзи ден се върнах на уличката и огледах добре наоколо, без да плача и без да позволявам на чувствата да ме завладеят. Осъзнах, че сестра ми не ми е оставила никакви следи. Бях обзета от скръб и гняв; явно съм се залъгвала. Каквото и да е било надраскано на онази уличка, е било направено преди години.

– Каквото и да е било надраскано на онази уличка? – повтори О’Дъфи внимателно, а аз знаех, че си припомня колко непреклонна бях миналата седмица за това какво точно бе надраскано на уличката.

– Наистина, едва успях да го видя. Може да е било всичко.

– Така ли, госпожице Лейн?

– Да. И имах намерение да ви кажа, че и козметичната чантичка не беше нейната. И нея съм объркала. Мама каза, че е дала на Алина сребристата, а не златистата. Тя искаше да си ги различаваме. Вечно се карахме кое на кого е. Факт е, че се хващах за сламки, и съжалявам, че ви изгубих времето. Бяхте прав, когато ми казахте, че трябва да си събера багажа, да си ида у дома и да помогна на семейството си да преживее тези трудни времена.

– Разбирам – каза той бавно, а аз се боях, че наистина може да види през мен.

Не се ли опитваше преумореният, зле платен държавен служител само да смаже скърцащи колела? Аз вече не скърцах, така че защо той не разбираше намека и не прибираше масльонката си? Случаят на Алина бе приключен преди да дойда тук, той отказа да го поднови и проклета да съм, ако го стореше и сега. Просто щеше да бъде убит.

Изоставих подсладения провлачен говор.

– Вижте, инспекторе, опитвам се да ви кажа, че се отказах. Не моля вас или някого другиго да продължи разследването. Знам, че отделът ви е претоварен. Знам, че няма улики. Знам, че случаят на сестра ми е нерешен и приемам, че е приключен.

– Колко... неочаквано зряло от ваша страна, госпожице Лейн!

– Смъртта на сестра може да накара едно момиче да порасне много бързо.

Това беше истина.

– Предполагам, това значи, че скоро ще летите за дома.

– Утре – излъгах.

– С коя авиокомпания?

– „Континентал“.

– С кой полет?

– Никога не ги помня. Имам го записан някъде. Горе.

– По кое време?

– Единайсет и трийсет и пет.

– Кой ви би?

Примигнах, търсейки непохватно отговор. Едва ли можех да му кажа, че съм намушкала вампир и той се е опитал да ме убие.

– Паднах. По стълбите.

– Трябва да внимавате. Стълбите може да крият опасности – той огледа стаята. – Кои стълби?

– Те са отзад.

– Как си ударихте лицето? Улучихте парапета?

– Аха.

– Кой е Баронс?

– Какво?

– Този магазин се казва „Книги и дреболии „Баронс“. Не можах да открия нищо в публичния архив за собственик, дата на продажба на сградата или дори разрешително за търговия. Всъщност, въпреки че този адрес се появява на картите ми, сградата не съществува. Така че, кой е Баронс?