Карън Монинг - Проклятието на черната луна

Не бяха хората тези, които извършваха ужасните престъпления.

Звярът вече беше в нея, контролираше я. И щеше да задържи контрола върху нея, докато тя спре да му върши работа. След това щеше да се отърве от нея и да се всели в следващата си жертва.

Толкова много грешахме двамата с Баронс!

Вярвахме, че Шинсар Дъб е в притежание на някой с убедителен план, който я транспортираше от едно място на друго с някакво намерение, някой, който или я използваше, за да постигне определени цели, или я криеше и се опитваше да я предпази да не попадне в грешни ръце.

Но тя не беше в притежание на някой с план, убедителен или друг, и не я движеха.

Тя се движеше .

Преминаваше от един чифт ръце в друг, преобразуваше всяка от жертвите си в оръжие на насилие и разрушение. Баронс ми беше казал, че реликвите на Фае имат склонност да водят собствен живот и да преследват свои цели с времето. Мрачната книга беше на милион години. Това беше много време. Със сигурност беше способна да води някакъв вид живот.

Жената изчезна зад ъгъла и аз паднах на паважа като камък. Със затворени очи поемах глътки въздух. И докато тя се отдалечаваше в нощта, където само Бог знаеше какво щеше да направи, болката ми започна да отслабва.

Беше най-опасната Светиня, създавана някога. И беше на свобода в нашия свят.

Най-зловещото беше, че до тази вечер тя не знаеше за мен.

Но вече знаеше.

Беше ме погледнала, беше ме видяла. Не можех да го обясня, но усещах, че някак ме беше белязала, беше ме маркирала като гълъб. Бях се взряла в пъкъла и пъкълът се беше взрял в мен, точно както татко винаги казваше, че ще стане: „Искаш да узнаеш нещо за живота ли, Мак? Просто е. Продължавай да гледаш дъгата, бебче! Продължавай да гледаш небето! Ще намериш, каквото търсиш. Ако тръгнеш да търсиш доброто по света, ще го намериш. Ако тръгнеш да търсиш злото... ами, недей!“

Кой идиот, мислех си, докато се влачех по тротоара, беше решил да даде специални сили на мен ? Що за глупак беше повярвал, че мога да се справя с проблеми с такива огромни размери? Как бих могла да не преследвам злото, когато бях една от малкото, които можеха да го видят?

Туристите отново прииждаха по улицата. Вратите на пъбовете се отваряха. Мракът се оттегли. Засвири музика и градът отново заживя. От тухлите отекна смях. Чудех се в какъв свят живееха те . Със сигурност не беше в моя.

Без да ми пука за всички тях, започнах да повръщам, докато не остана нищо. После се напъвах, докато не остана дори жлъчка.

Изправих се на крака, обърсах уста с опакото на ръката си и се взрях в отражението си във витрината на един пъб. Бях петносана, подгизнала и смърдях. Косата ми беше мокра каша от бира и... о! Не можех да понасям мисълта за какво друго. Никога не знаеш какво ще намериш в канавката в купонджийския квартал на Дъблин. Изскубах шнолата и закачих косата си на врата, така че да не може да докосва лицето ми.

Роклята ми беше разкъсана, липсваха ù две копчета отпред, бях счупила токчето на дясната си обувка и коленете ми бяха ожулени и кървяха.

– Ето едно момиче, което придава съвсем нов смисъл на израза „да паднеш пиян“ – изкикоти се един мъж, докато минаваше край мен. Приятелите му се разсмяха. Бяха поне десетина, носеха червени пояси и папийонки върху дънки и пуловери. Ергенско парти. Празнуваха радостта от тестостерона. Заобиколиха ме отдалеч.

Нямаха никаква представа.

Наистина ли само преди двайсет минути се усмихвах на минувачите, преминавах през Темпъл Бар, чувствах се жива и привлекателна и готова за всичко, което светът може да реши да хвърли срещу мен? Преди двайсет минути те щяха да ме наобиколят и да флиртуват с мен.

Направих няколко несигурни стъпки, опитвайки се да вървя, сякаш не ми липсваше деветсантиметрово токче под дясната пета. Не беше лесно. Болеше ме навсякъде. И въпреки че болката от близостта с Книгата продължаваше да намалява, аз се чувствах натъртена от глава до пети от това, че съм била в контакт с нейната съкрушителна поквара. Ако и тази вечер реагирах като миналия път, когато се срещнах с Книгата, главата ми щеше да пулсира с часове и да боли тъпо с дни. Посещението ми при Крисчън МакКелтър – младия шотландец, който се беше познавал със сестра ми, трябваше да почака. Огледах се наоколо за липсващото токче. Не се виждаше никъде. Обичах тези обувки, по дяволите! Бях спестявала месеци, за да ги купя.

Въздъхнах и си казах, че трябва да го преживея. В момента имах по-големи проблеми наум. Не бях припаднала!