Карън Монинг - Проклятието на черната луна

Бяхме останали само аз.

И те.

Гледката пред мен изобщо не беше каквото очаквах.

Мъж с пистолет беше притиснал до стената на една сграда семейство туристи. Фотоапаратите им се въртяха около вратовете им. Дулото на полуавтоматичното оръжие проблясна на лунната светлина. Бащата викаше, майката пищеше, като се опитваше да събере три малки деца в ръцете си.

– Не! – извиках аз. Поне мисля, че извиках. Не съм сигурна, че издадох звук. Дробовете ми бяха стегнати от болка.

Мъжът стреля и заглуши виковете им. Уби най-малкото дете – нежно русо момиче на четири или пет години, с огромни, молещи очи, които ще ме преследват до деня, в който умра. Момиче, което не можах да спася, защото не можех дори да помръдна . Парализирана от болка, с безчувствени крайници, можех само да стоя на колене там и да крещя в главата си.

Защо се случваше това? Къде беше Шинсар Дъб ? Защо не можех да я видя?

Мъжът се обърна и аз вдишах рязко.

Под мишницата му беше затъкната книга.

Напълно безвредна, с твърди корици, около триста и петдесет страници, без обложка, бледосива с червено. От типа книги, които можете да намерите във всяка книжарница, във всеки град.

Зяпнах. Трябваше ли да повярвам, че това е книга на милион години за най-черната възможна магия, написана от Ънсийли краля? Смешно ли трябваше да бъде? Колко неотговарящо на очакванията! Колко абсурдно!

Мъжът погледна към оръжието си със слисано изражение. После главата му се завъртя към падналите тела, към кръвта и парчетата плът и кости, пръснати по тухлената стена.

Книгата се изплъзна изпод ръката му. Изглеждаше сякаш пада на забавен каданс, променяйки вида си, докато се превърташе към влажния, лъскав паваж. Когато стигна земята с тежко тупване, вече не беше проста книга с твърди корици, а масивен черен том, почти трийсет сантиметра дебел, гравиран с руни, подвързан с ивици стомана и сложни ключалки. Точно типът книга, който очаквах – древна и злобно изглеждаща.

Поех отново дъх.

Сега дебелата тъмна Книга отново се променяше, ставаше нещо ново. Тя се завъртя шеметно, притегляйки материя от вятъра и мрака.

На нейно място се издигна... нещо ... с такава... ужасна същност и ниво. Мрачно одушевено... отново мога само да кажа нещо ... което съществуваше отвъд форма или име – уродливо създание, изскочило от бълнуванията на нечия разбита психика.

И то заживя.

Нямам думи да го опиша, защото в нашия свят не съществува нищо, с което да го сравня. Радвам се, че е така, защото не съм сигурна, че нашият свят щеше да съществува, ако в него съществуваше нещо подобно.

Мога само да го нарека Звяра и да го оставя така.

Душата ми потрепера, сякаш на някакво дълбоко интуитивно ниво приемаше, че тялото ми изобщо не е достатъчна защита за нея. Не и от това.

Мъжът го погледна и то погледна мъжа, и той обърна оръжието към себе си. Сепнах се от звука на още изстрели. Стрелецът рухна на паважа, а оръжието издрънча настрани.

Още един леден полъх повя по улицата и с периферното си зрение забелязах движение.

Иззад ъгъла се появи жена, сякаш отговаряше на призоваване, зяпна с празен поглед към сцената няколко мига, после отиде като дрогирана право при падналата книга ( клекнал звяр с невъзможни крайници и окървавена муцуна ), която внезапно вече не носеше нито древни ключалки, нито зверска форма, а отново се беше маскирала като невинна книга с твърди корици.

– Не я докосвай! – изкрещях, а иглички пробиваха кожата ми при мисълта.

Жената спря, вдигна я, пъхна я под мишницата си и се обърна.

Бих искала да кажа, че тя си тръгна без да поглежда назад, но не го направи. Погледна през рамо, право към мен , а изражението ù задуши и малкото дъх, изпълнил дробовете ми.

Чисто зло се взря от очите ù, изкусна, бездънна злоба, която ме познаваше , която разбираше неща за мен, които аз не разбирах и никога нямаше да искам да узная. Зло, което празнуваше съществуването си при всеки шанс, който имаше, през хаос, унищожение и откачена ярост.

Тя ми се усмихна с ужасна усмивка, оголвайки стотици малки, заострени зъби.

И получих едно от онези внезапни проникновения.

Спомних си последния път, когато бях доближила Шинсар Дъб и бях припаднала. На следващия ден прочетох за мъж, който беше убил цялото си семейство, после се беше забил с колата си в дига едва на няколко преки от мястото, където бях загубила съзнание. Всеки разпитан беше казал едно и също нещо – мъжът не можеше да го е направил, не е бил той, държал се е като някой обладан през последните няколко дни. Припомних си епидемията от страховити нови статии по-късно, които като ехо повтаряха същото мнение, независимо колко брутално беше престъплението: Не е бил/-а той/тя; той/тя никога не би го направил/-а . Загледах се в жената, която вече не беше тази или това, което е била, когато зави зад ъгъла и влезе в тази улица. Обладана жена. И разбрах.