Дебора Харкнес - Аз, вещицата

Прибрах компютъра и записките си и взех купчината книги, като внимателно поставих ръкописа на Ашмол най-отдолу. За радост Джилиан не беше на бюрото си, макар книжата й още да бяха пръснати наоколо. Сигурно възнамеряваше да работи до късно и бе излязла да изпие чаша кафе.

— Свърши ли? — попита Шон, когато стигнах до бюрото му.

— Не съвсем. Искам да запазя горните три за понеделник.

— А четвъртата?

— Приключих с нея — изломотих и бутнах книгите към него. — Можеш да я върнеш в хранилището.

Шон я сложи най-отгоре на своята купчина за връщане. Изпрати ме до стълбите, каза ми довиждане и изчезна през летящата врата. Поточната линия, която щеше да върне Ашмол обратно в търбуха на библиотеката, затрака и се задвижи.

За малко да се обърна и да я спра, но после се отказах.

Тъкмо вдигах ръка да бутна вратата на приземния етаж, когато пространството около мен се сви, сякаш библиотеката се опита да ме стисне. За миг въздухът проблесна също като страниците на ръкописа на бюрото на Шон и ме накара да потръпна и да настръхна.

Нещо току-що се случи. Нещо свръхестествено.

Лицето ми се извърна към секцията „Херцог Хъмфри“, а краката ми заплашваха да тръгнат нататък.

Това не е нищо, помислих си и решително излязох от библиотеката.

— Сигурна ли си? — прошепна ми глас, на който от дълго време се опитвах да не обръщам внимание.

Камбаните на Оксфорд отброиха осем часа. Нощта вече не изместваше толкова бавно здрача както преди няколко месеца, но преходът още бе бавен. Служителите на библиотеката бяха включили осветлението само преди трийсет минути и лампите образуваха малки златни кръгове в сивия полумрак.

Беше двайсет и първият ден на септември. Вещиците по целия свят вечеряха заедно в нощта на есенното равноденствие, за да отбележат Мабон 1 1 Едно от имената, с което вещиците наричат есенното равноденствие в чест на божество от уелската митология. — Б.пр. и да посрещнат приближаващия мрак на зимата. Но на вещиците от Оксфорд щеше да им се наложи да минат без мен. Следващия месец щях да изнасям доклад пред важна конференция. Идеите ми още бяха хаотични и започвах да се тревожа.

Като си спомних, че моите посестрими вещиците вечерят някъде в Оксфорд, стомахът ми изкъркори. Бях в библиотеката от девет и половина сутринта със съвсем кратка почивка за обяд.

Шон имаше почивен ден и работата му бе поета от нова библиотекарка. Създаде ми проблеми, когато поисках един разпадащ се документ, и се опита да ме убеди да ползвам микрофилма. Главният библиотекар господин Джонсън дочу разговора ни и излезе от кабинета си, за да се намеси.

— Моите извинения, д-р Бишъп — каза той припряно и оправи дебелите си очила с тъмни рамки. — Щом се налага да видите този ръкопис във връзка с изследванията ви, ние с радост ще ви съдействаме. — И сам ми го донесе, а докато ми го подаваше, отново се извини за неудобството от името на новата служителка. Успокоена, че научният ми авторитет спаси положението, прекарах следобеда потънала в четене.

Затворих внимателно документа, доволна от количеството работа, която успях да свърша. След като в петък попаднах на омагьосан ръкопис, посветих уикенда на рутинни задачи, а не на алхимията, за да си възвърна чувството за нормалност. Попълних документи за оправдаване на разходи, платих си сметките, написах няколко препоръки и дори завърших рецензия на книга. И междувременно успях да се справя и с някои домашни ритуали, като пране, пиене на огромни количества чай и готвене по рецепти от телевизионни програми.

На следващата сутрин станах рано и през целия ден се опитвах да се съсредоточа върху непосредствената си работа и да не мисля за странните илюстрации в ръкописа на Ашмол и мистериозния палимпсест. Хвърлих поглед върху късия списък със задачи за деня. Третата от четирите точки в него беше най-лесна. Решението се съдържаше в апокрифното периодично издание „Записки и изследвания“ на полицата, стигаща чак до високия таван. Бутнах стола си назад и реших да отметна една задача, преди да си тръгна.

До горните лавици на секцията на читалнята „Херцог Хъмфри“, известна като „Селдън Енд“, се стигаше по стари стълби, водещи към галерия над масите за четене. Изкачих се по тях и се озовах пред подвързани с плат книги, подредени хронологично по дървените полици. Май никой освен мен и един стар литературовед от колежа „Магдален“ не ги ползваше. Открих каквото ми трябваше и изругах наум. Томът се намираше на най-горната лавица и не можех да го стигна.