Дебора Харкнес - Аз, вещицата

Докато се взирах в този вампир, си дадох сметка, че познанията ми по въпроса са, уви, основно теоретични. Почти нищо от тях нямаше да ми помогне при срещата ми с подобно същество в Бодлианската библиотека.

Единственият вампир, с когото ме свързваше нещо повече от мимолетно познанство, работеше в Швейцария в ускорителя на ядрени частици. Джеръми беше строен и великолепен, имаше сламеноруса коса, сини очи и заразителен смях. Бе спал с повечето жени от кантон Женева и в момента се стремеше да постигне същия успех и в град Лозана. Никога не съм искала да знам в подробности какво прави с тях, след като ги съблазни, отказах и всичките му настоятелни покани да излезем на по питие. Винаги бях смятала Джеръми за типичен за своя вид. Но в сравнение с този, който сега стоеше пред мен, би изглеждал непохватен, несръчен и много, много млад.

Този беше висок — стори ми се доста над метър и осемдесет, дори и след като отчетох изкривяването от по-високата ми гледна точка от галерията. И със сигурност не беше хилав. Широки рамене, тесен таз, стройни мускулести крака. Пръстите му бяха поразително дълги и деликатни, чак да не повярваш, че принадлежат на такъв едър мъж.

Докато моят поглед се разхождаше по него, неговият бе впит в мен. От другия край на помещението очите му изглеждаха черни като нощта. Гледаха ме изпод гъсти и също толкова черни вежди, едната от които бе извита нагоре като въпросителна. Лицето му бе наистина невероятно — изсечени черти, високи скули, дълги мигли, които криеха в сенките си очите му. Над красивата му брадичка се намираше единствената зона, която излъчваше мекота — устата, която също като пръстите не се вписваше в цялата му външност.

Но не физическото му съвършенство беше най-обезпокояващото в него. Мъжествената комбинация от сила, ловкост и проницателна интелигентност се усещаше дори от другия край на помещението. Носеше черни панталони и мек сив пуловер, в пригладената му назад коса, стигаща до тила, се виждаше бял кичур. Приличаше на пантера, готова да нападне всеки миг, която обаче не бързаше да го прави.

Усмихна се леко и учтиво, без да показва зъбите си. Но въпреки това усещах присъствието им осезателно — остри и идеално подредени зад бледите му устни.

Мисълта за зъбите му предизвика прилив на адреналин в тялото ми, пръстите ми изтръпнаха. В главата ми се въртеше само едно изречение: „Напусни помещението веднага!“.

Изведнъж стълбите ми се сториха много далече, макар да бяха само на четири крачки. Втурнах се към долния етаж, спънах се на последното стъпало и се озовах в очакващите ме обятия на вампира.

Разбира се, че той ме бе накарал да тичам надолу по стълбите.

Пръстите му бяха хладни, а прегръдката му бе от стомана, не от плът и кръв. Ухаеше силно на карамфил, канела и нещо, което ми напомняше за тамян. Помогна ми да се задържа на краката си, вдигна „Записки и изследвания“ от пода и ми подаде книгата с лек поклон.

— Д-р Бишъп, предполагам?

Кимнах, разтреперана от глава до пети.

Дългите му бледи пръсти се шмугнаха в джоба и извадиха от там визитка в бяло и синьо. Подаде ми я.

— Матю Клермон.

Сграбчих визитката за ръба, като внимавах да не докосна пръстите му. Познатото лого на университета „Оксфорд“ с три корони и отворена книга, под него името му, последвано от низ съкращения, които показваха, че е приет за член на Кралското дружество.

Не беше зле за човек на видима възраст 35–40 години, макар да предполагах, че истинската му възраст е десет пъти по толкова.

Изобщо не се учудих, че вампирът беше преподавател по биохимия и специалист по неврология към болницата „Джон Радклиф“. Кръв и анатомия — две от любимите неща на същества като него. На визитката имаше три телефона на лаборатории, номерът на кабинета му и имейл адрес. Може и да не се бяхме срещали досега, но със сигурност не беше потаен и неоткриваем.

— Професор Клермон — подех аз пискливо, преди цялото ми гърло да се включи в артикулационния процес. Едвам потисках желанието си да се втурна към изхода.

— Не се познаваме — отбеляза той със странен акцент. Имаше характерното произношение на учен от Оксфорд и Кембридж, но с някаква лека мекота, която не можех да определя откъде идва. Открих, че очите му, които не се откъсваха от лицето ми, със сигурност не бяха черни, а изглеждаха така заради силно разширените зеници, поръбени със сиво-зеления сребрист оттенък на ирисите. Бяха неудържимо привлекателни и усетих как не мога да откъсна поглед от тях.