Устата на вампира отново започна да се движи.
— Голям почитател съм на работата ви.
Очите ми се разшириха. Не беше невъзможно професор по биохимия да се интересува от алхимия от седемнайсети век, но не беше и чак толкова вероятно. Оправих яката на бялата си риза и огледах помещението. Нямаше никой друг, освен нас двамата. Не се виждаше никой около стария дървен шкаф с каталога, нито край близките компютри. А дежурният библиотекар, който и да беше той, бе прекалено далеч, за да ми помогне.
— Смятам статията ви за цветовия символизъм на алхимичните трансформации за много добра, а трудът ви върху подхода на Робърт Бойл към свиването и разширяването е доста убедителен — продължи спокойно Клермон, като човек, свикнал да бъде единствен активен участник в разговорите. — Още не съм дочел книгата ви за чиракуването и обучението в алхимията, но й се наслаждавам страхотно.
— Благодаря — прошепнах аз. Погледът му се премести от очите на шията ми.
Спрях да пипам копчетата на яката си.
Свръхестествените му очи отново се впиха в моите.
— Умеете да възраждате миналото пред читателите си. — Приех го като комплимент, тъй като един вампир би разбрал, ако не съм достоверна.
Клермон помълча известно време.
— Мога ли да ви поканя на вечеря?
Челюстта ми увисна. Вечеря? Не можех да му избягам в библиотеката, но нямах никаква причина да стоя край него и докато се храня — особено след като той нямаше да яде заедно с мен, като се имаха предвид особеностите на диетата му.
— Имам други планове за вечерта — отвърнах рязко, без да мога да обясня убедително какво включват те. Матю Клермон сигурно бе разбрал, че съм вещица, а очевидно не празнувах Мабон.
— Жалко — промърмори той и на устните му се появи едва доловима усмивка. — Може би друг път. В Оксфорд сте цяла година, нали?
Вампирите винаги ме изнервяха, а уханието на карамфил, което се носеше от Клермон, ми напомняше за Ашмол. Тъй като не можех да си подредя мислите, започнах само да кимам. Така бе по-безопасно.
— Така си и помислих — каза Клермон. — Сигурен съм, че пътищата ни пак ще се пресекат. Оксфорд е малък град.
— Много малък — съгласих се аз и вече съжалявах, че не отидох в Лондон.
— Доскоро, д-р Бишъп. За мен беше удоволствие. — Клермон ми протегна длан. С изключение на кратката си разходка до шията ми, очите му не се бяха откъсвали от моите. Стори ми се, че не мигна нито веднъж. Събрах всичките си сили и първа отклоних поглед.
Ръката ми се стрелна напред, поколеба се за миг и после стисна неговата. Той я притисна съвсем леко, преди да отдръпне длан. Отстъпи назад, усмихна се и изчезна в мрака на най-старата част от библиотеката.
Постоях, докато вледенената ми ръка отново си възвърна способността да се движи, след това се върнах на бюрото си и изключих компютъра. Докато си събирах книжата, томчето на „Записки и изследвания“ сякаш ме питаше обвинително защо съм си направила труда да го взимам, след като дори нямаше да го погледна. Списъкът ми със задачи също ме гледаше с упрек. Откъснах го от бележника си, смачках го и го хвърлих в коша под бюрото.
— Достатъчно ми е злото за днес — промърморих под носа си.
Дежурният в читалнята погледна часовника си, когато върнах ръкописите.
— Рано си тръгвате, д-р Бишъп?
Кимнах. Стисках здраво устни, за да не го попитам дали не знае нещо за вампира край отдела със справочници по палеография.
Той взе купчината сиви картонени кутии, в които се пазеха ръкописите.
— Ще ви трябват ли утре?
— Да — прошепнах аз. — Утре.
След като изпълних целия ритуал по напускане на библиотеката, вече бях свободна. Подметките ми скърцаха по линолеума на пода и звукът отекваше в каменните стени. Излязох забързано през вратата на читалнята, минах покрай книгите, оградени с кадифени въжета срещу любопитни пръсти, слязох по изтърканите дървени стъпала и се озовах на полянката отпред. Облегнах се на железния парапет около бронзовата статуя на Уилям Хърбърт и поех с пълни гърди хладния въздух, като се опитвах да прогоня остатъците от дъха на карамфил и канела от ноздрите си.
На страха очите са големи нощем в Оксфорд, казах си строго. Е, в града имаше още един вампир.
Въпреки че се опитах да се успокоя пред библиотеката, извървях пътя до вкъщи по-бързо от обикновено. Мракът по Ню Колидж Лейн си беше плашещ и в по-ведри моменти. Прекарах картата си през четеца на задната порта на „Ню Колидж“ и усетих как част от напрежението се оттече от тялото ми, когато вратата щракна зад мен, сякаш всяка преграда, която поставях между себе си и библиотеката, ме пазеше. Минах покрай прозорците на параклиса, през тесния проход към полянката, от която се виждаше единствената оцеляла в Оксфорд средновековна градина с традиционното хълмче, на което някога студентите са седели и са размишлявали за тайните на Бог и природата. Днес кулите и арките на колежа изглеждаха по-готически отвсякога и аз нямах търпение да се прибера.
Читать дальше