Дебора Харкнес - Аз, вещицата

Най-сетне затворих зад себе си вратата на апартамента си и въздъхнах дълбоко с облекчение. Живеех на последния етаж на сградата, в една от квартирите, специално запазени за гостуващи бивши студенти. Обитавах жилище, което се състоеше от спалня, всекидневна с кръгла маса за хранене и прилична, макар и малка кухня. Интериорът се допълваше от стари гравюри и ламперии в топли тонове. Всички мебели бяха като извадени от предишни превъплъщения на преподавателската стая и деканата, преобладаваше неугледният стил на XIX век.

Отидох в кухнята, сложих две филии в тостера и си налях чаша студена вода. Изпих я на един дъх и отворих прозореца, за да влезе малко свеж въздух в задушните стаи.

Занесох храната във всекидневната, изритах си обувките и пуснах малката стереоуредба. Кристалните тонове на Моцарт се разнесоха из въздуха. Седнах на тапицирания в светлокафяво диван с намерението малко да си почина, а след това да взема вана и да си прегледам записките от деня.

Събудих се в три и половина през нощта и усетих, че сърцето ми ще изхвръкне. Вратът ми се бе схванал, а в устата ми имаше силен вкус на карамфил.

Налях си нова чаша вода и затворих прозореца в кухнята. Беше хладно и влажният въздух ме накара да потръпна.

Погледнах си часовника, пресметнах часовата разлика наум и реших да се обадя у дома. Там беше едва десет и трийсет, а Сара и Ем обичаха нощта като прилепи. Разходих се из стаите, угасих всички лампи с изключение на тази в спалнята и взех мобилния си телефон. Освободих се от мръсните дрехи за минути — как може човек така да се изцапа в библиотека? — и надянах старо долнище на анцуг и черен пуловер с развлечено деколте. Бяха по-удобни от пижама.

Твърдият матрак под мен беше удобен и така успя да ме отпусне, та за малко да повярвам, че няма нужда да звъня у дома. Но водата не успя да премахне изцяло вкуса на карамфил от езика ми и аз набрах номера.

— Чакахме да се обадиш — бяха първите думи, които чух.

Вещици.

Въздъхнах.

— Сара, добре съм.

— Но знаците сочат точно обратното. — Както винаги, малката сестра на майка ми никак не си поплюваше. — Табита цяла вечер е неспокойна, Ем те видя много ясно как се скиташ изгубена в гората нощем, а аз не съм хапнала нищо от сутринта.

Големият проблем беше в проклетата котка. Табита беше любимото животинче на Сара и усещаше безпогрешно всяко напрежение в семейството.

— Добре съм. Имах неочаквана среща в библиотеката тази вечер, това е всичко.

Тракването от другата страна на линията ми подсказа, че Ем е вдигнала втората слушалка.

— Защо не празнуваш Мабон? — попита тя.

Емили Мадър беше част от живота ми откакто се помнех. Двете с Ребека Бишъп се запознали още като гимназистки, докато работели на разкопките на колонията на първите заселници в Плимът, където бутали ръчни колички и копаели дупки. Станали най-добри приятелки, след това продължили да си пишат редовно, докато Емили учела във „Васар“, а майка ми — в „Харвард“. След това се срещнали отново в Кембридж, където Ем станала библиотекарка в детския отдел. След смъртта на родителите ми дългите уикенди на Ем в Мадисън скоро доведоха до нова работа в местното основно училище. Със Сара станаха неразделни партньорки, макар Ем дълго време да държеше свой апартамент под наем и двете много да внимаваха да не ги видя как влизат заедно в спалнята, докато бях малка. Но не успяха да ме заблудят, както не успяха да заблудят и съседите, и всички останали жители на града. Отнасяха се към тях като към двойка — каквито и бяха — независимо къде спяха. Когато се изнесох от къщата на семейство Бишъп, Ем се нанесе в нея и повече не си тръгна. Също като майка ми и леля ми, Емили беше потомка на поколения вещици.

— Поканиха ме на празненството, но предпочетох да поработя.

— Да не те покани вещицата от „Брин Мор“? — Ем се интересуваше от колежката ми, специалистка по класически науки, най-вече (както сподели една лятна вечер след порядъчно количество вино) защото някога бе излизала с майката на Джилиан. „Знаеш как беше през шейсетте“, бе всичко, което Ем имаше да каже по въпроса.

— Да. — Отговорът ми бе изпълнен с досада. Двете бяха сигурни, че след като съм получила научната си степен, ще ме порази гръм и ще започна да приемам магиите сериозно. Нищо не можеше да хвърли и сянка от съмнение върху тази тяхна пожелателна прогноза. Затова се вълнуваха от факта, че най-накрая съм установила контакт с друга вещица. — Но прекарах вечерта с Елиас Ашмол.