Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Къде е Ем? — попитах.

Сара и Изабо се спогледаха.

— Всички ви чакат в замъка. Какво ще кажете да влезем? — предложи Изабо. — Остави колата. Някой ще я прибере. Сигурно искате да си опънете краката.

Прегърнах Сара и направих няколко крачки. Къде беше Матю? Обърнах се и протегнах свободната си ръка. «Ела при семейството си — мислено го повиках, когато погледите ни се срещнаха. — Ела при хората, които те обичат.»

Той се усмихна и сърцето ми подскочи в отговор.

Изабо изсъска изненадано и звукът се разнесе в летния въздух по-силно от шепот.

— Сърдечни ритми. Твоят. И… още два? — Прекрасните ѝ зелени очи се стрелнаха към корема ми. Появи се малка червена капка, която заплашваше всеки момент да капне. Изабо погледна въпросително Матю. Той кимна и кървавата сълза на майка му най-сетне се отрони и се плъзна по бузата ѝ.

— Близнаците се срещат често в рода ми — обясних аз. Матю беше доловил втория сърдечен ритъм в Амстердам, малко преди да се качим в спортната кола на Маркъс.

— И в моя — прошепна Изабо. — Значи онова, което Софи е видяла в сънищата си, е вярно? Ти носиш дете… от Матю?

— Деца — поправих я, загледана в бавното спускане на кървавата сълза.

— Значи предстои едно ново начало — рече Сара и също избърса сълзи от очите си.

Изабо се усмихна горчиво на леля ми.

— Филип имаше любима сентенция за началата. Нещо древно. Как беше, Матю? — обърна се тя към сина си.

Матю най-сетне слезе от колата, сякаш някаква магия го беше държала до този момент, но условията ѝ най-сетне са били изпълнени. Той измина няколкото крачки до мен и целуна нежно майка си по бузата, след което ме хвана за ръката.

— Omni fine initium novum — каза той, загледан към земята на баща си, сякаш наистина най-сетне се бе завърнал у дома. — Във всеки край има ново начало.

30 май 1593 г.

Ани донесе статуетката на Диана на отец Хабърд, както беше обещала на господин Марлоу. Сърцето ѝ се сви, когато я видя в ръката на варга. Мъничката фигурка винаги ѝ бе напомняла за Даяна Ройдън. Дори сега, близо две години след внезапното заминаване, госпожата още ѝ липсваше.

— И той нищо друго ли не каза? — рязко попита Хабърд, като въртеше статуетката насам и натам. Стрелата на ловджийката улови светлината и проблесна, сякаш всеки миг щеше да полети.

— Нищо, отче. Преди да замине за Дептфорд сутринта, заръча ми да ви донеса това. Господин Марлоу каза, че ще знаете какво трябва да се направи.

Хабърд забеляза листче в тънкия колчан, навито и напъхано сред чакащите стрели на богинята.

— Дай ми карфица, Ани.

Момичето извади карфица от корсажа си и му я подаде с озадачен поглед. С острия ѝ край Хабърд забоде края на листчето и го измъкна внимателно.

Прочете редовете, намръщи се и поклати глава.

— Горкият Кристофър. Винаги е бил от изгубените Божии деца.

— Господин Марлоу няма ли да се върне? — Ани потисна въздишката си на облекчение. Никога не бе харесвала драматурга и отношението ѝ към него не се беше подобрило след ужасните събития на арената в двореца Гринуич. След като господарката и господарят заминаха, без изобщо да кажат къде, Марлоу се мяташе между меланхолията, отчаянието и нещо още по-мрачно. Понякога Ани беше сигурна, че чернотата ще го погълне напълно. Искаше да е сигурна, че мракът няма да повлече и нея.

— Не, Ани. Бог ми казва, че господин Марлоу си е отишъл от този свят в другия. Моля се да намери там покоя, който му бе отказан в този живот. — Свещеникът загледа замислено момичето. Беше се превърнало в поразително красива девойка. Може би тя щеше да излекува Уил Шекспир от любовта му към съпругата на друг мъж. — Но ти не бива да се безпокоиш. Госпожа Ройдън ми заръча да се отнасям с теб като с мое дете. Аз се грижа за децата си и ти ще имаш нов господар.

— Кой, отче? — Щеше да ѝ се наложи да приеме всичко, което ѝ предложи Хабърд. Госпожа Ройдън ясно беше обяснила колко пари ще ѝ трябват, за да се установи като независима шивачка в Айлингтън. Щеше да ѝ е нужно време и голяма пестеливост, за да събере подобна сума.

— Господин Шекспир. Тъй като можеш да четеш и пишеш, ти си ценна, Ани. Ще му помагаш в работата му. — Хабърд погледна листчето в ръката си. Изкушаваше се да го задържи с колета от Прага, изпратен по широката мрежа от вестоносци и търговци, създадена от холандските вампири.

Хабърд още не беше сигурен защо Едуард Кели му беше пратил странната рисунка с драконите. Едуард беше мрачно и хлъзгаво създание, и Хабърд не одобряваше моралния му кодекс, който не виждаше нищо лошо в откритото прелюбодейство и кражбата. Вземането на кръвта му в ритуала на семейството и жертвата беше неприятна задача, а не обичайното удоволствие. В замяна Хабърд беше видял достатъчно от душата на Кели, за да знае, че не иска да го вижда в Лондон. Затова го изпрати в Мортлейк. И това бе спряло досадните настоявания на Дий за уроци по магия.