Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Всичко е в Божиите ръце — сви рамене Лас и блесна с познаването на Библията — „Ни едно врабче няма да падне на земята без волята на нашия Отец!“ Още по-малко пък — самолет. Е… не е и паднал.

— Но нали момчето пророкува… — казах аз. — И вероятностните линии сочеха неминуема катастрофа… Добре. Самолетът е бил изправен, екипажът — опитен. Поне някакви странности имаше ли?

— Относно самолета — или изобщо? — уточни Лас.

— Изобщо.

— Ами… един тукашен полицай сутринта се наакал.

— Какво?

— Не успял да се добере до тоалетната. Изпуснал се в гащите. В помещението на дежурните са му намерили стара униформа. Измил се на душовете.

— Лас, защо те привличат все такива бруталности? — възмутих се аз. — Дори и наистина някой служител на МВР да е имал пристъп на дизентерия, това не значи, че трябва да се обсъжда… още по-малко пък — с ирония. Та ти си Светъл! Светъл Различен!

— Та аз съчувствам и на двамата полицаи — подхвърли небрежно Лас.

Сърцето ми се сви.

— На двамата? Да не са яли пирожки с месо в тукашното кафе?

— Не, при втория всичко с храносмилането е наред — успокои ме Лас. — Вторият се е побъркал.

Зачаках. Беше ясно, че Лас очаква уточняващи въпроси, и че напълно съзнателно излага информацията дозирано — за по-голям драматизъм.

— Не ти ли е интересно? — попита Лас.

— Докладвай по установения ред — помолих аз.

Лес въздъхна и се почеса по тила.

— Общо взето, нищо особено. Но някак си излиза извън рамките на рутината на всекидневния живот. Сутринта, някъде горе-долу по времето, по което си си тръгнал от летището, се е случила неприятност с наряда на патрулно-постовата служба. Единият полицай, Дмитрий Пастухов, тръгнал към тоалетната, но не успял да се добере дотам навреме. А вторият… вторият малко по-късно влязъл в помещението на дежурните, сложил на масата кобура си, документите, радиостанцията. Казал, че е изгубил интерес към работата в органите за опазване на обществения ред и си тръгнал. Началниците му засега дори не са съобщавали някъде. Надяват се, че ще размисли и ще се върне.

— Да тръгваме — казах аз.

— При кого първо?

— При онзи, дето не е успял да се добере до тоалетната.

— А при него няма нужда да ходим. Нали ти казах — измил се, преоблякъл се и се върнал на работното си място.

От пръв поглед по нищо не си личеше, че тази сутрин полицай Дмитрий Пастухов е попаднал в толкова деликатна, и, откровено казано, срамна ситуация. Само дето униформените му панталони при внимателно вглеждане изглеждаха възголеми, а и цветът им леко се различаваше от този на куртката.

Затова пък той изглеждаше просто великолепно. Одухотворено, би могло да се каже. Като милиционер от приказките, задържал бандита на местопрестъплението и получаващ от генерала часовник с гравирано „За храброст при изпълнение на служебния си дълг“. Като летец-изпитател, успял все пак да докара самолета с отказал двигател до аеродрума и усетил как колелата докосват меко земята. Като минувач, който гледа към рухналата зад гърба му — там, откъдето току-що е минал, — гигантска ледена висулка и с нелепа усмивка вади цигара от пакета…

Като човек, който е преживял смъртоносна опасност и вече е осъзнал, че е останал жив, но все още не е разбрал докрай защо…

Дмитрий Пастухов се разхождаше пред входа на летището, не по устав сложил ръце зад гърба си и гледайки наоколо някак много добродушно и дружелюбно.

Но докато двамата с Лас се приближавахме към него, върху лицето на полицая се изписваше съвсем друго изражение.

Като на милиционер, на когото усмихващият се генерал казва: „Браво, браво… сигурно си знаел чий племенник арестуваш — и не се уплаши? Герой…“.

Като на летец, в чийто самолет, вече плъзгащ се по бетона, със свиреп алчен пламък избухва резервоара с горивото.

Като минувач, който, докато размачква цигара, без да откъсва поглед от разбилата се ледена висулка, изведнъж чува над главата си: „Пази се!“.

Той се боеше от мен.

Той знаеше какъв съм аз. Е, може би не точно… но нямаше смисъл да се представям като проверяващ, журналист или санитарен лекар.

Той знаеше, че не съм човек.

— Лас, почакай тук — помолих аз. — По-добре сам…

Пастухов чакаше, без да се опита да се измъкне или да се направи, че не забелязва приближаването ми. Не посягаше към оръжието си, противно на моите опасения (не ми се искаше разговорът ни да започва толкова енергично). А когато аз се спрях на две крачки и въздъхнах дълбоко, той се усмихна неловко и попита: