Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Можете ли да го опишете? Тигъра?

Пастухов поклати глава.

— Видях го само отдалече. Мъж, на средна възраст, тъмни коси…

— Изобщо не обичам хора с такива белези — намръщих се аз. — Как видяхте погледа му от разстояние?

— Виждам погледите на всякакво разстояние — отвърна сериозно Пастухов. — Сам не знам защо.

— Националност?

Дмитрий се замисли.

— Навярно най-обикновена. Родом от европейската част.

— Тоест не кавказец, не азиатец, не скандинавец…

— Нито пък негър.

— Още нещо?

Пастухов затвори очи и се намръщи. Той искрено се стараеше.

— Нямаше багаж. Когато стоеше до Бисат, забелязах, че ръцете му са празни. Едва ли е долетял така, нали?

— Благодаря, това е интересно — казах аз. Разбира се, багажът всъщност би могъл да е и невидим. И самият аз веднъж качих на самолет невидим куфар, за да не плащам за свръхтегло…

Полицаят въздъхна и каза:

— Навярно трябваше да се върна. Само че стомахът наистина ме сви така, че се боях, че няма да успея да се добера до тоалетната… — Той млъкна, после продължи. — И не успях. Това сигурно вече го знаете.

— Да — кимнах аз.

— Изпуснах се в гащите — рече Пастухов обречено. — Е, ако беше някакво разстройство, дизентерия — на кой ли не му се е случвало? А при мен… без да има нищо… Докато се измия както мога, докато вляза при дежурните… там взех от една стара униформа панталони за смяна… Дежурният цвили, ясно, че до вечерта всички ще са научили… Върнах се на поста.

— И? — това ме интересуваше много повече, отколкото проблемите със здравето и реномето на Пастухов.

— Уж нищо. Бисат стои, усмихва се. Попитах го какво му е имало на онзи, когото е спрял. Бисат махна с ръка, разправя: „Всичко му беше наред, нямаше смисъл да го задържам“. Е, мисля си, размина се… И в този момент Бисат изведнъж си сваля куртката, маха грижливо пагоните от нея! Маха токата! Вади документите. Пистолета, радиостанцията, специалното оборудване… И ми връчва всичко! Питам го какво му става. А той отговаря: „Всичко това няма смисъл, няма никаква необходимост от моята работа“. И към електричката! Викам подире му, а той маха с ръка — и продължава! Сигурно вече си е вкъщи.

— Чух, че той сам е отишъл в помещението на дежурните — отбелязах аз.

— Предполагам, Роман е казал така? — уточни Пастухов. — Аз го помолих за това, когато отнесох вещите. Все пак едно е, когато човек е хвърлил всичко направо на улицата, и съвсем друго — когато го е отнесъл на дежурния. Може пък да размисли и да се върне? И без това ще си има големи ядове… макар че сигурно ще мине през психиатрията и ще го уволнят по здравословни причини…

— Ти самият вярваш ли, ще той ще се върне? — попитах аз.

Пастухов поклати глава.

— Не. Не вярвам. Това е заради тигъра. Той му е направил нещо. Може да му е наредил така… както Вие някога ми наредихте да се напия… А може и да е нещо друго. Той няма да се върне.

— Благодаря — казах аз искрено. — Ти си добър човек, струва ми се. Извинявай, че тогава така се получи.

Пастухов се обърка. После все пак попита:

— А сега какво ще стане с мен? Ще ми наредите да забравя всичко?

Погледнах го. Не ми се искаше да прилагам към него дори и най-прости заклинания. Беше странен човек, макар и добър.

— Даваш ли ми честна дума никога да не разказваш на никого за нашия разговор? — попитах аз. — И изобщо за нас?

— Аз да не съм глупак? — възмути се полицаят. — Кой ще ми повярва? На никого няма да кажа!

— Тогава още един последен въпрос. Когато си сам и наоколо няма никого — чоплиш ли си носа с пръст?

Пастухов отвори уста и я затвори. Изведнъж се изчерви. А после каза:

— Е, ако възникне необходимост… случва се.

— Някой път ще се отбия пак, трябва да поговорим още — казах аз. — Но не се притеснявай. Просто откровен разговор, нищо повече.

— Аха… — каза неловко Пастухов. — Благодаря…

— Нищо ли не искаш да ме попиташ?

Пастухов бавно поклати глава.

— Искам. Но няма. Колкото по-малко знаеш, толкова по-здрав сън имаш.

Вече крачех към Лас, когато той ме застигна.

— Ще помогнете ли на Бисат?

— А защо мислиш, че бих му помогнал? — попитах аз.

— Е… — Полицаят се обърка. А после изведнъж се усмихна — Защото кучето е приятел на човека. Нали?

Заканих му се с пръст и се приближих към Лас.

— Как беше там? — попита Лас.

— Той също си бърка с пръст в носа — рекох ехидно аз. — Записа ли данните на полицая, който е напуснал? Обади се в Информационния отдел, спешно ни трябва адреса му. Макар че не, ти ще караш, аз ще се обадя, докато потегляме.