Дженнифер Арментраут - Обсидиан

— Не е това, което си мислиш. За такъв ли ме смяташ? Ди ми скри ключовете. Трябваше да изляза с нея, за да ми ги върне.

Пламнах цялата. Беше ли необходимо да казва на някакъв дръвник, че е излязъл с мен по принуда?

Мъжът се разсмя.

— Значи това е малката приятелка на Ди.

— Същата — казах, скръствайки ръце.

— Мислех, че си решил тоя проблем — Мъжът ме изгледа, сякаш бях канибал. — Че си успял да вразумиш сестра си.

— Що не пробваш ти да я вразумиш, та да видим как точно ще стане — сопна се Деймън и го стрелна с поглед.

— И двамата сте за бой — отсече ядосано Матю и се вторачи в очите му.

Изведнъж в небето отекна оглушителен гръм. Преди да успея да се окопитя, проблесна светкавица и за миг ме ослепи. Когато се осъзнах, над главата ми се бяха събрали черни, буреносни облаци. Атмосферата бе заредена с напрежение. Усещах го дори с кожата си.

После Матю извърна глава, изгледа ме с отвращение и тръгна към къщата. Щом затръшна вратата след себе си, облаците се разсеяха. Погледнах вцепенена към Деймън.

— К-к-какво беше това? — попитах.

Той обаче вече вървеше към къщата. Миг по-късно входната врата изтрещя като изстрел в каньон. Стоях на тревата отпред и се опитвах да проумея случилото се. Вдигнах глава към небето. Беше ясно и синьо, без следа от облаче. Стотици пъти бях виждала внезапни летни бури във Флорида, които се разразяваха в миг и после изчезваха, сякаш никога не ги е имало, но това тук бе просто невероятно. Не бях сигурна и какво точно се бе случило на езерото, но Деймън наистина беше стоял под вода твърде дълго. Вече нямах никакви съмнения, че нещо не е наред с него. И не само с него.

Ди се обади още същата вечер и макар да ми се искаше да й кажа, че разходката ми с Деймън не е била съвсем цветя и рози, излъгах. Казах й, че се е държал перфектно и напълно е заслужил да си получи ключовете обратно. Иначе се опасявах, че ще го накара пак да ме изведе някъде.

Тя толкова се зарадва, че чак ми стана неудобно.

Следващата седмица се изниза изключително бавно. Имах безкрайно много време да се примиря с факта, че след десетина дни започвам училище. Ди не се беше върнала още от гостуването при роднини или оттам, където беше отишла. Самотна и отегчена до смърт, поднових близките си отношения с интернета.

В събота привечер Деймън най-неочаквано се появи пред вратата, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Видях го през прозореца, преди да почука. Стоеше с гръб към мен, вирнал назад глава, и гледаше синьото безоблачно небе. Първите звезди вече бяха започнали да се появяват, но слънцето щеше да залезе съвсем едва след два часа.

Изненадах се, че го виждам, и излязох навън. Главата му се извърна така светкавично, че се уплаших да не си разтегне някое сухожилие.

— Какво правиш? — попитах.

Свъси вежди. След няколко секунди устните му се извиха в полуусмивка и той се прокашля.

— Обичам да гледам небето. Има нещо загадъчно в него — каза и отново вдигна поглед нагоре. — Сигурно защото е безкрайно.

Говореше почти като философ.

— Има ли опасност някой луд да излезе от дома ти и да ти се развика, че говориш с мен?

— В момента не, но винаги има друг път.

Не можех да разбера шегува ли се, или говори сериозно.

— Предпочитам да го пропусна тоя друг път.

— Сигурен съм. Заета ли си?

— Занимавам се с блога си. Иначе не.

— Имаш блог?!

Той се облегна на колоната и ме погледна. На лицето му се четеше пренебрежение. Сякаш поддържането на блог беше някакъв вреден навик.

— Да, имам блог.

— Как се казва?

— Не е твоя работа — ухилих се мазно.

— Интересно име — каза той и също се ухили. — И на каква тема ти е блогът? Плетене? Редене на пъзели? Самотата?

— Ха-ха, много смешно — въздъхнах. — Коментирам книги.

— И плащат ли ти за тая работа?

Разсмях се с глас.

— Естествено, че не.

Деймън изглеждаше озадачен.

— Значи пишеш за книги и не ти плащат, ако някой купи книга, заинтригуван от коментарите ти?

— Не пиша, за да ми плащат. — Въпреки че не би било лошо. — Правя го, защото ми харесва. Обичам да чета и ми е приятно да споделям впечатленията си от книгите, които съм чела.

— А какви книги четеш?

— Всякакви. — Облегнах се на колоната срещу него и вдигнах глава да уловя погледа му. — Предпочитам най-вече такива, които се занимават с паранормалното.

— За вампири и върколаци?

Господи, колко въпроса смяташе да ми зададе!

— Да.

— А за духове и извънземни?