Дженнифер Арментраут - Обсидиан

— Историите за духове стават, но за извънземните не съм толкова сигурна. И-Ти не ме въодушеви особено, мен и много други читатели.

— А какво те въодушевява? — попита той и вирна вежда.

— Във всеки случай не малки зелени човечета — отвърнах. — Както и да е, обичам също да чета комикси, исторически романи…

— Четеш комикси?! — възкликна той изненадан. — Сериозно?

— Да — кимнах. — Защо ти се струва толкова невероятно? Момичетата не могат ли да четат комикси?

Той дълго ме гледа, след което кимна по посока на гората и каза:

— Искаш ли да си направим един поход?

— Нали знаеш, че не си падам по планинския туризъм — отвърнах.

На лицето му се появи усмивка. Имаше нещо… предизвикателно в нея. Мъжкарско. Секси.

— Няма да те водя в Скалистите планини. За малка безобидна разходка става дума. Сигурен съм, че ще оцелееш.

— Ди не ти ли каза къде е скрила ключовете? — попитах с недоумение.

— Каза ми.

— И защо си дошъл тогава?

Деймън въздъхна.

— Без някаква определена причина. Просто реших да намина, но ако ще поставяш всичко под съмнение, забрави — каза той и се обърна да си върви.

Прехапах устни. Това беше глупаво. Умирах от скука вече дни наред. Махнах с ръка и извиках:

— Добре де! Хайде да се разходим.

— Сигурна ли си?

Кимнах, не без притеснение.

— Защо минаваме оттук? — попитах, когато ме поведе зад къщата ни. — Сенекските скали са в обратна посока. Мислех, че всички туристически пътеки започват оттам — казах и посочих към предната част на къщата, откъдето се виждаха върховете на гигантските скалисти образувания.

— Да, но от тази страна има обходни маршрути, които са по-леки — отвърна той. — Повечето хора знаят основните пътеки и все тях ползват, но като дойдохме тук, в началото доста скучаех и открих няколко други подстъпа, които са извън отъпканите трасета.

Намръщих се.

— Колко далеч извън отъпканите пътища смяташ да ме завлечеш?

Той се разсмя.

— Не много.

— Значи по-лек маршрут, казваш. Няма ли да ти е досадно?

— Не, важното е, че ще се раздвижа малко. Не обичам да се заседявам. Освен това няма да ходим чак до каньона, че да ми досади. Дотам е доста път.

— Добре. Води тогава.

Минахме покрай тях да вземем две бутилки вода и потеглихме. Вървяхме мълчаливо известно време, след което той каза:

— Много си доверчива, котенце.

— Престани да ме наричаш така! — извиках на гърба му.

Беше ми трудно да следвам широките му крачки и се тътрех малко по-назад. Той извърна глава и ме погледна през рамо, без да спира.

— Никой ли не ти е викал така преди?

Пробивах си път покрай един голям, бодлив храст.

— И други хора са ми викали, но от твоята уста звучи толкова…

Той вирна вежди.

— Толкова какво?

— Ми не знам, като обида. — Крачките му се забавиха и най-после успях да се изравня с него. — Или като някакво сексуално извращение.

Той се разсмя бурно и силно. От плътния му глас цялото ми тяло се напрегна.

— Защо ми се смееш непрекъснато?

— Не знам. Просто ме разсмиваш — отвърна той и ме погледна с усмивка.

— Както и да е — сопнах се и изритах ядосано един камък. — Я по-добре кажи какво му има на тоя Матю. Държеше се така, все едно съм му изяла закуската.

— Нищо му няма. Просто не ти вярва.

— За кое? — попитах озадачена. — Че ще опазя честта ти?

Той се изсмя с пълно гърло.

— Предполагам — отвърна накрая. — Не е фен на красивите момичета, които си падат по мен.

— Какво?! — Спънах се на един корен и Деймън моментално ме хвана, отдръпвайки се веднага щом стъпих на краката си. Ръцете му бяха само за миг на кръста ми, но от допира кожата под дрехите ми настръхна. — Шегуваш се, нали?

— За кое по-точно? — попита той.

— За всичко!

— Айде, моля ти се! Не ти вярвам, че не се смяташ за хубава. — Мълчах. Той ме изгледа озадачено и се замисли. — Наистина, Кити, никой ли не ти е казвал, че си красива?

Естествено, че ми го бяха казвали и преди, но май никога не бях обръщала внимание. Бях го чувала от разни гаджета, но за първи път ми се случваше да ми го каже някой, който всъщност не ме харесваше.

— Казвали са ми го, разбира се — вдигнах небрежно рамене.

— Може би пък просто не си даваш сметка, че си красива.

Отново свих рамене и се загледах в някакви паднали стволове край пътеката, готова да сменя темата и да се направя, че не съм чула втората част от твърдението му. Категорично не си падах по този арогантен тип.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза той тихо.