Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Колкото и да е странно, съвсем бях забравила защо всъщност сме тук. Покрай ступора при вида на полуголото му тяло и ужаса при мисълта, че се е удавил, изглежда, тотално бях откачила.

— Е, погрижи се да разкажеш подробно на Ди колко хубаво сме изкарали, за да ти върне тъпите ключове най-после — казах и го погледнах в очите. — Така няма да ни се наложи да повтаряме днешното събитие.

Самодоволната усмивка отново цъфна на лицето му.

— Това удоволствие се пада на теб, котенце. Сигурен съм, че ще ти се обади довечера да те пита.

— Тогава можеш да бъдеш спокоен. Ще си получиш клю…

Подхлъзнах се на мокрите скали и залитнах, размахвайки ръце във въздуха като пълен глупак.

Със светкавична реакция той се протегна, хвана ме над лакътя и ме придърпа към себе си! В следващия миг се озовах долепена до топлите му, мокри гърди. Силната му ръка ме придържаше през кръста.

— Внимавай, котенце. Ди ще ме убие, ако си разбиеш главата в скалите.

Естествено. Вероятно ще реши, че го е направил нарочно. Понечих да отговоря, но не можах да издам нито звук. Дрехите, които деляха телата ни, бяха нищожни. Кръвта пулсираше в слепоочията ми. Сигурно от адреналина. Все пак едва не се бях пребила.

Обзе ме странна възбуда. Стояхме, прилепени един до друг, и се гледахме очи в очи. Лек ветрец галеше телата ни там, където не се допираха, от което допирът сякаш ставаше още по-горещ.

Мълчахме.

Гърдите му ритмично се движеха нагоре-надолу, дълбоките му зелени очи с всеки миг потъмняваха. През тялото ми премина мощен, почти електрически импулс, който сякаш бе дошъл от него.

Глупости! Това беше невъзможно, абсурдно. Та той ме ненавиждаше.

После Деймън отмести ръка от кръста ми и отстъпи назад. Прокашля се и каза с дълбок, плътен глас:

— Мисля, че е време да се прибираме.

Кимнах разочарована, без да съм наясно от какво точно. Промените в настроението му ме караха да се чувствам така, сякаш се возех на развалена въртележка, която не можеше да спре, но нещо в него непреодолимо ме… привличаше.

Подсушихме се и се облякохме в пълно мълчание. По пътя към къщи също не говорихме. Изглежда, никой от нас нямаше какво да каже, което всъщност беше хубаво. Харесваше ми повече, когато не си отваряше устата.

Но когато стигнахме на нашата улица, той изруга през зъби. Помежду ни сякаш премина ледена вълна. Проследих погледа му. Пред къщата им беше спряла непозната кола — едно от онези суперскъпи аудита, които струваха колкото годишната заплата на майка ми. Помислих, че е на родителите му, и се подготвих за някакъв скандал.

Скулите на Деймън заиграха.

— Кити, аз…

В този момент вратата на къщата се отвори и затвори с оглушителен трясък. На верандата излезе млад мъж на около трийсет години. Беше светлокестеняв и не приличаше нито на Деймън, нито на Ди. Който и да бе, беше красив и добре облечен.

Но изглеждаше бесен.

Спусна се към Деймън, прескачайки стъпалата през две, и дори не ме погледна. Нито веднъж.

— Какво става тук? — попита.

— Абсолютно нищо — отвърна Деймън и скръсти ръце. — След като сестра ми не си е вкъщи, много ми е интересно ти какво правиш в дома ми?

Ясно. Определено не беше роднина.

— Самопоканих се — отвърна той. — Не предполагах, че ще имаш нещо против.

— Е, имам, Матю.

Матю. Значи това беше човекът, на когото трябваше да се обади Ди. Стоманеният поглед на мъжа най-накрая се фокусира върху мен. Ококори леко очи. Бяха ярко, ослепително сини. Той ме огледа от главата до петите, не с мъжки интерес, а по-скоро за да ме прецени, и лицето му се изкриви от някаква гримаса.

— Очаквах повече от теб, Деймън.

По дяволите, пак се почва. Вече се чувствах като някаква панаирджийска атракция. Във въздуха се усещаше напрежение. И всичко това заради мен? Не можех да го проумея. Та този човек ме виждаше за първи път!

Деймън присви очи.

— Матю, ако цениш способността си да ходиш, горещо те съветвам да смениш темата.

Втрещена до немай-къде, отстъпих встрани.

— Мисля, че трябва да си вървя.

— Аз пък мисля, че Матю трябва да си върви — каза Деймън и застана пред мен. — Изглежда, не е дошъл за друго, освен да си навира носа там, където не му е работа.

Дори тялото на Деймън не беше в състояние да препречи пронизващия и изпълнен с погнуса поглед на мъжа.

— Съжалявам — казах с разтреперан глас, — но наистина не знам какво става тук. Ние просто ходихме да плуваме.

Матю стрелна поглед към Деймън, който вдигна решително глава.