Дженнифер Арментраут - Обсидиан

— Нали? — отвърна той.

Пробиваше си с лекота път през гъстата растителност и оплетените филизи по земята, а аз непрекъснато се препъвах в корени и обрасли с мъх камъни.

— Не може ли да кажем, че сме го направили?

— И на мен не ми е приятно, вярвай ми, но мрънкането ти няма да подобри нещата — каза той, прескачайки едно паднало дърво, и се обърна да ми подаде ръка.

— Направо е удоволствие да се говори с теб — троснах се и за миг се поколебах дали да не прескоча дървото без негова помощ, но накрая хванах ръката му.

От допира сякаш ме удари ток. Прехапах устни, докато преминем препятствието, и си дръпнах ръката.

— Благодаря.

Деймън не отговори, просто отмести поглед от мен и продължи да върви.

— Кефиш ли се, че ще почнеш в ново училище?

Какво?! Много пък му пука!

— Ми не е много приятно да си новак, да ти кажа. Не познаваш никого, всички те зяпат, хич не е забавно.

— Знам какво имаш предвид.

— Знаеш ли?

— Да, знам. Още малко и ще стигнем.

Искаше ми се да го разпитам, но реших, че няма смисъл. Пак щеше да ми отговори уклончиво или да ми се направи на интересен.

— Колко малко? Май доста вървяхме вече.

— Не сме вървели чак толкова, двайсетина минути, най-много половин час. Нали ти казах, че мястото е закътано.

Малко по-надолу гората най-после свърши и излязохме на открито.

— Добре дошла в нашето малко кътче от рая — заяви той с ехидна усмивка.

Реших да не му обръщам внимание и направих няколко крачки напред да огледам мястото.

— Боже, каква красота!

— Нали?

Той застана до мен и вдигна длан над очите си да се предпази от яркото слънце, което блестеше върху гладката повърхност на водата.

От начина, по който стоеше и гледаше наоколо, разбрах, че това място е специално за него. Самият факт, че ми го показваше, ме накара да се почувствам някак особено. Пресегнах се и сложих длан на ръката му, а той веднага се обърна и ме погледна.

— Благодаря ти, че ме доведе тук.

Дръпнах си ръката и извърнах глава, преди да успее да си отвори устата и да развали всичко.

През гората преминаваше река, която точно на това място се разливаше в малко естествено езеро, чиито бистри води трептяха от лекия бриз. По средата се издигаха гладки и заоблени скали. Незнайно как дърветата сякаш се бяха отдръпнали, за да опишат идеален кръг около езерото, а на освободеното и озарено от слънце пространство бе поникнала ниска трева, изпъстрена с диви цветя. Навсякъде цареше пълен покой.

Доближих се до водата.

— Колко е дълбоко?

— Около три метра на повечето места, шест отвъд скалите. — Деймън отново се бе оказал зад мен, без да го усетя. — Ди обожава това място. Преди да дойдеш, прекарваше дни наред тук.

Пристигането ми явно беше началото на края за него. Апокалипсис. Кейт-магедон.

— Виж, нищо лошо няма да сторя на сестра ти.

— Дано.

— Няма да й повлияя зле — опитах отново, давайки си сметка, че нещата биха били далеч по-прости, ако се погаждаме. — Никога не съм се забърквала в нищо.

Той пристъпи и се изравни с мен, продължавайки да гледа спокойните води.

— Тя няма нужда от приятели като теб.

— Че какво ми има на мен бе?! — сопнах се. — Знаеш ли какво? По-добре не ми отговаряй.

Той въздъхна.

— Защо се занимаваш с градинарство?

Изтръпнах. Ръцете ми сами се свиха в юмруци.

— Моля?!

— Защо се занимаваш с градинарство? — повтори той, все така загледан в езерото. — Ди каза, че го правиш, за да не мислиш. За какво се опитваш да не мислиш?

Какво сега? Почнахме да си споделяме ли изведнъж?

— Не е твоя работа.

Деймън сви рамене.

— Хайде да плуваме тогава.

Да плувам с него бе последното, което исках да направя в този момент. Виж, да го удавя, да. Но в следващия момент той изрита маратонките си, събу джинсите и остана по шорти за плуване. После със светкавичен жест свали и фланелката и просто онемях. По дяволите, бях виждала мъже по бански и преди. Доскоро живеех във Флорида, където всеки втори се разкарваше полугол. И такива като него бях виждала не един и двама. Голяма работа!

Само дето работата хич не беше малка.

Тялото му беше съвършено, не прекалено мускулесто, но определено доста развито за възрастта му. Когато тръгна с плавна стъпка към езерото, по гърба и по бедрата му се очерта всеки мускул.

Не знам колко време го зяпах, преди да се гмурне най-после във водата. Лицето ми гореше. Въздъхнах тежко и едва тогава си дадох сметка, че съм си сдържала дъха. Трябваше да се взема в ръце. Или да намеря камера да го заснема, защото сто на сто можех да изкарам добри пари от едно такова видео. Беше жесток, дявол да го вземе… Стига да не си отваряше устата.