Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Деймън се показа над повърхността на водата няколко метра по-навътре, още по-красив с прилепналата назад мокра коса и с онези изумруденозелени очи, които съвсем се открояваха на откритото му лице.

— Няма ли да влезеш?

Сетих се за банския, който бях облякла, и ми идеше да избягам. Предишната ми увереност се бе изпарила напълно. Събух си гуменките бавно и методично, преструвайки се, че се наслаждавам на пейзажа, а сърцето ми блъскаше в гръдния ми кош, сякаш искаше да изскочи.

Той ме гледа с любопитство известно време и накрая каза:

— Май си доста срамежлива, а, котенце?

Прималя ми.

— Защо продължаваш да ме наричаш така?

— Защото, като го чуеш, се наежваш точно като котка — каза той през смях и се оттласна назад, образувайки вълнички около гърдите си. — Е, ще влезеш ли най-после?

Мили боже, той явно нямаше намерение да се махне. Тъкмо обратното, гледаше ме с такова предизвикателство, сякаш очакваше да се уплаша и да се откажа. Може би точно това искаше. Нямах никакво съмнение, че прекрасно знае какъв ефект предизвиква върху момичетата.

Сдържаната и практична Кейти щеше да влезе с дрехите във водата. Не исках да бъда тази Кейти. Нали именно затова бях облякла червения бански? Исках да му покажа, че не може да ме уплаши така лесно. И бях решена да спечеля този рунд.

Деймън изглеждаше отегчен.

— Давам ти една минута да се престрашиш.

Преодолях желанието си отново да му покажа среден пръст и поех дълбоко въздух. Нямаше да се събличам гола, в края на краищата.

— Иначе какво?

Той доплува по-близо до брега.

— Иначе излизам и те вкарвам насила във водата.

— Ти само посмей — изгледах го навъсено.

— Четирийсет секунди.

Той се приближи още повече, без да откъсва пронизващия си поглед от мен.

Прокарах длан по челото си и въздъхнах.

— Трийсет секунди — подвикна той от още по-близко разстояние.

— Господи! — смотолевих и бързо свалих блузата си.

Мина ми през ум да я хвърля в лицето му, но секундите летяха и побързах да си събуя и панталонките, преди да е излязъл от водата.

Пристъпих напред с ръце на кръста.

— Доволен ли си?

Деймън престана да се усмихва и още повече се вторачи в мен.

— Чак пък доволен.

— Какво каза? — изгледах го изпод вежди.

Тоя идиот наистина ли изтърси това, което си мисля?

— Нищо. Хайде, влизай, преди тая червенина да е стигнала до петите ти.

Изчервих се съвсем под изпитателния му поглед и побързах да се обърна, за да отида до едно място, на което езерото беше по-плитко. Хладката вода бе като балсам за пламналата ми кожа. Отчаяно търсех нещо смислено да кажа.

— Много е красиво тук.

Той ме погледа още известно време, след което, слава богу, изчезна под повърхността. Изпитвах нужда да охладя лицето си и също се гмурнах. Допирът с хладната вода ми подейства отрезвяващо, мислите ми се проясниха.

Когато изплувах и отметнах дългата си коса назад, за да открия лицето си, Деймън ме гледаше от няколко метра разстояние, потопен почти до брадичката. От тежкото му дишане по гладката повърхност на водата от време на време се появяваха леки вълнички. Нещо в погледа му ме теглеше да се приближа.

— Какво? — попитах след известно мълчание.

— Защо не дойдеш насам?

Как ли пък не! Нямаше да му доставя това удоволствие дори да ме подмамеше с бисквитка. Кой знае какво можеше да направи. Гмурнах се и заплувах към скалите.

Стигнах ги с няколко мощни загребвания, излязох от водата и изпълзях върху топлите камъни. Изстисках косата си и вдигнах глава да погледна наоколо. Деймън плуваше на място някъде по средата на езерото.

— Изглеждаш разочарован.

Той не отговори. Лицето му придоби странно, почти объркано изражение.

— Мдаа… да видим какво имаме тук.

Потопих краката си във водата и го изгледах с недоумение.

— Сега пък какво те прихвана.

— А, нищо — отвърна той и заплува към мен.

— Каза нещо.

— Нали?

— Много си странен.

— А ти не си това, което очаквах — каза той и посегна да ме хване за глезена.

Отдръпнах се и попитах:

— Какво имаш предвид? Че не ставам за приятелка на сестра ти ли?

— Нямате нищо общо.

— Откъде знаеш? — казах и дръпнах и другия си крак.

— Знам.

— Приличаме си в много неща. Освен това я харесвам. Много е симпатична и умее да се забавлява. — Изпълзях още по-назад, за да не може изобщо да ме докопа. — А ти трябва да престанеш да се държиш като идиот и да разгонваш приятелите й.

Деймън замълча за миг, а после се разсмя.