Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Затова и Деймън смяташе, че може да ме притиска в ъгъла и да ме води за носа, без дори да се замисли. Вероятно очакваше, че наистина ще облека целия бански, както се бе обзаложил. Какво беше изтърсил, като ме видя за първи път? Че приличам на тринайсетгодишна?

Обзе ме ярост. Майната му!

Исках да бъда вълнуваща и дръзка. Може би дори да шокирам Деймън, да му покажа колко греши. Без да си дам възможност да размисля, метнах банския с бабешкото долнище в ъгъла и грабнах червения.

Решението бе взето.

Надянах изрязаните бикини за нула време и побързах да скрия дързостта си с чифт джинсови шорти и горнище без презрамки на красиви цветя. Обух си гуменките, грабнах една хавлиена кърпа и слязох долу.

Мама се мотаеше в кухнята с обичайната чаша кафе в ръка.

— Доста късно се излюпи днес. Да не би да не си спала добре през нощта? — попита тя с нездраво любопитство.

Понякога се чудех дали не е медиум. Вдигнах рамене, шмугнах се покрай нея и си сипах портокалов сок. После с неестествено съсредоточение започнах да си правя тост, но погледът й не престана да прогаря гърба ми.

— Четох в леглото.

Последва пауза, която сякаш продължи цяла вечност.

— Кейти? — каза накрая мама.

Ръцете ми трепереха, докато мажех филийката с масло.

— Да?

— Започваш ли да свикваш тук? Харесва ли ти?

— Става — кимнах.

— Това е добре — отвърна тя и поемайки дълбоко въздух, добави: — Вълнуваш ли се за днес?

Стомахът ми се сви. Идеше ми да й се развикам, задето ме насади така с Деймън, но знаех, че не го е направила нарочно. Притесняваше се, че няма да й простя, че ме довлече тук, далеч от всичко, което обичах.

— Донякъде — излъгах.

— Мисля, че ще прекараш чудесно — каза тя. — Само бъди внимателна.

Изгледах я многозначително.

— Съмнявам се, че може да ми се случи нещо, докато плувам.

— Къде ще ходите?

— Не знам. Не ми каза. Сто на сто някъде наблизо.

— Знаеш какво имам предвид. Той е хубаво момче… — каза тя, отправяйки се към вратата, и ме изгледа с онзи поглед в стил „ти дето отиваш, аз оттам се връщам“.

После за щастие излезе. Въздъхнах с облекчение. Не бях в състояние да изслушам отново беседата за птичките и пчеличките, още по-малко пък днес. Първия път се бях травмирала достатъчно. Втрисаше ме само като си помислех.

Миех чиниите, когато на входната врата се почука. Стреснах се и погледнах часовника.

11:46. Поех дълбоко въздух да се успокоя и отидох да отворя, препъвайки се в собствените си крака. На прага стоеше Деймън, преметнал небрежно плажна кърпа през рамо.

— Малко подраних.

— Виждам — отвърнах хладно. — Случайно да си се отказал? Може винаги да пробваш да излъжеш.

— Не съм лъжец — каза той, вирвайки вежда.

— Момент да си взема нещата — изстрелях и без да чакам отговор, затръшнах вратата пред лицето му.

Беше детинска постъпка, но се почувствах така, сякаш съм извоювала малка победа. Отидох в кухнята, грабнах кърпата и се върнах да отворя вратата. Деймън стоеше там, където го бях оставила. Кимна ми и тръгнахме.

Обзе ме нервна възбуда, докато вървях след него през двора.

— Няма ли да ми кажеш къде отиваме? — попитах.

— Няма да е забавно, ако ти кажа? — отвърна той. — Как иначе ще се изненадаш?

— Отскоро съм тук, ако нямаш нищо против. Ще се изненадам, където и да ме заведеш.

— Тогава какво питаш? — каза той и ме изгледа високомерно.

Въздъхнах отегчено.

— Няма ли да вземем колата?

Деймън се разсмя.

— Не. Там, където отиваме, не се стига с кола. Не е някое известно място. Повечето от местните дори не го знаят.

— О, значи да се смятам за специална.

— Знаеш ли какво си мисля, Кити?

Погледнах го крадешком. Наблюдаваше ме с такава съсредоточеност, че чак се изчервих.

— Убедена съм, че не искам да знам.

— Мисля си, че сестра ми има много високо мнение за теб и започвам да се питам дали не крои нещо.

— Е, колко е високо мнението й, Деймън? — ухилих се самодоволно.

Той сякаш се изненада да чуе името си. Миг по-късно съсредоточението в погледа му изчезна и той ме поведе надолу по улицата. Когато пресякохме главния път и навлязохме в гъстата гора отвъд, любопитството ми прерасна в притеснение.

— Защо ме водиш в гората? Да не би да ми готвиш нещо? — попитах къде на шега, къде сериозно.

Той ме погледна през рамо, но от гъстите му мигли не можех да видя очите му.

— И какво бих могъл да ти готвя в гората, котенце?

Побиха ме тръпки.

— О, възможностите са неограничени.