Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Наоколо цареше пълен покой, чуваха се само някакви птички в далечината.

— Какво? — попитах едва чуто.

— Винаги съм смятал, че истински красивите хора, тези, които са красиви и отвън, и отвътре, рядко осъзнават какво впечатление създават у околните. — Съзнателно потърси с поглед очите ми и за миг стояхме и се гледахме, почти долепени един до друг. — А онези, които парадират с красотата си, прахосват това, което имат. Защото тяхната красота е преходна — просто черупка, в която няма нищо друго, освен сенки и празнота.

Направих възможно най-неподходящото нещо. Разсмях се.

— Извинявай, но това е най-смисленото нещо, което съм чувала да казваш. Да не би някакви извънземни да са взели Деймън, когото познавам? И къде са, че да ги помоля да го задържат?

Той се намръщи.

— Просто бях искрен.

— Знам. Съжалявам, че реагирах така тъпо, но наистина ме свари неподготвена.

Чувствах се ужасно. Как можах да опропастя може би единственото мило нещо, което някога щеше да ми каже?

Той сви рамене и отново закрачи по пътеката.

— Няма да се отдалечаваме много — каза след няколко минути. — Значи се интересуваш и от история, така ли?

— Да, знам, че сигурно ме мислиш за откачалка — отвърнах, облекчена, че сменяме темата.

Коментарът ми сякаш го подразни.

— А знаеш ли, че по тези земи някога са кръстосвали индианци от племето сенека?

— Нали няма да ми кажеш, че вървим върху индиански гробове? — изгледах го косо.

— Ами… нищо чудно да са погребали някого по тия места. Сенеките не са живели тук, просто са преминавали, но ако някой е умрял при прехода, твърде е възможно да са го…

— Деймън! Предпочитам да не знам — прекъснах го, тупвайки го леко по рамото.

Той ме погледна с онова неразгадаемо изражение и поклати глава.

— Добре тогава, ще ти разкажа историята без иначе съвсем естествените неща от живота, които така те плашат.

Един дълъг клон се спускаше ниско над пътеката и Деймън го повдигна, за да мина. Докато се промушвах отдолу, неволно отърках рамо в гърдите му и ме побиха тръпки.

— Каква история?

— Ще видиш. Слушай сега… Преди много време по тези места имало единствено гори и хълмове. То и днес не е много по-различно, като се изключат малките градчета тук-там — каза той и вдигна ръка да отмести ниските клони по пътя ни. — Но си представи как е изглеждало това място, когато е било толкова рядко населено, че са били нужни дни, дори седмици, за да стигне човек до най-близкия си съсед.

— Едва ли е било приятно — казах.

— Сигурно не, но такъв е бил животът преди стотици години. Хората са живеели на няколко километра един от друг, но разстоянията са се изминавали или пеша, или на кон и всичко това е отнемало много време. Пък и съвсем не е било безопасно.

— Мога да си представя — обадих се тихо.

— Преди да се установят на запад, сенеките са прекосили цялата източна част на Съединените щати и в някакъв момент са минали и по тия места, търсейки убежище в скалите, които днес носят тяхното име. — Той се обърна и ме погледна. — Знаеш ли, че малката пътечка, която започва точно зад къщата ви, води до подножието на скалите?

— Не, не знаех. Винаги са ми се стрували толкова далече.

— Всъщност не са. Ако повървиш два-три километра по пътеката, ще се озовеш точно под тях. Изглеждат далече, защото са много стръмни и високи. Дори най-опитните катерачи не се решават да ги покорят. Знаеш ли на колко голяма площ се простират? Обхващат окръг Грант и окръг Пендълтън. Най-внушителни са при Спрус Ноб, но дотам е почти невъзможно да се стигне, защото повечето подстъпи се намират в частни земи. Представяш ли си какво е да можеш да се изкачиш до най-високата им точка и да погледнеш от близо три хиляди метра височина? — размечта се той.

— Сигурно е страхотно — смотолевих, но хич не бях убедителна и побързах да се усмихна, за да не опропастя момента.

Това бе може би най-дългият разговор, който бяхме водили с Деймън, без да ми се прииска да му тегля една.

— Ако не те е страх от високо — засмя се той, виждайки изражението на лицето ми. — Както и да е, Сенекските скали се състоят от кварцит, който в по-голямата си част представлява кварцов пясъчник. Затова на места имат розов оттенък. Кварцитът е бета-кварц. Хората, които вярват в… паранормални сили или пък в… силата на природата, както много индиански племена навремето, смятат, че бета-кварцът има способността да съхранява и трансформира енергия и даже да я пренасочва. Да предизвиква смущения в електронни и други устройства и дори да кара разни неща да изчезват.