Лена Валенти - Книгата на Хаде

— Благодарение на теб сега сме в безопасност, Айлийн — посочи Дана. — Нападението не ни изненада и въпреки че в битката паднаха и някои от нашите хора, повечето оцеляха. Благодаря ти. — Стисна ръката й.

Айлийн се усмихна.

Рут показа глава през вратата и почука.

— Може ли?

И двете се зарадваха, когато я видяха. Рут носеше кутия бонбони.

— Как се чувстваш днес?

— Вече съм добре. Имам нужда да изляза оттук. Изведи ме.

Рут се усмихна и погледна Дана.

— Не мога — сви рамене.

— Рут — каза Айлийн и взе кутията бонбони от ръцете й. Отвори я и ги покани да се почерпят. — Трябва да поговорим за твоите… способности. Помогна да бъдат спасени както ванири, така и берсерки.

— Не — отвърна Рут, докато дъвчеше един бонбон. — Беше случайност.

— Не говори глупости. От какво те е страх? Рут, просто искам да знам откъде имаш дарбата да говориш мислено с хората.

— Слушай. Не искам да съм опитно зайче, става ли? Възползвайте се от това, което се случва с мен, винаги когато пожелаете, но ме оставете на мира. Достатъчно ми е това, което онзи нацист ни накара да правим, а на всичко отгоре и да се подлагам на някакви експерименти.

— Габриел добре ли е? — попита загрижено Айлийн.

— Да. Тръгна с Ноа да ви търси. Беше отчаян и не вярваше, че някога ще те види жива и здрава. Знаеш ли, че му прилошава от кръв? Когато видял пода на онова място обагрен в червено, почти припаднал.

— Дойде да ме види тази сутрин. Не спря да ме прегръща. — Горкият Габриел. Колко ли страх беше преживял заради нея.

— Ще тръгвам. Когато Калеб се възстанови, искам да види, че съм подготвила всичко, което поиска. В противен случай с Габриел незабавно ще отидем в някой концлагер. — Усмихна се зловещо на Айлийн.

В крайна сметка за Рут Калеб беше диктатор. Но Айлийн знаеше, че тя вече изпитва добро чувство към него.

— Рут, не би трябвало да се прикриваш — посочи Дана.

— Какво? Не се прикривам.

— Ти си специална. Какво лошо има в това? — попита я Дана, докато се наслаждаваше на вкуса на един бонбон с бадеми.

— Всичко. Погледни в какъв свят се намирам. Върколаци, вампири… А сега и някаква предполагаема дарба. Аз съм човешко същество, за Бога, не би трябвало да говоря за това с никого.

— Именно. Ти си човешко същество, Рут. Нова стъпка в еволюцията. Не ти ли се струва, че е така?

— Стига. Не искам да слушам повече — укори я тя с поглед. — Всъщност видях как дядо ти поглъща устата на Мария — изтърси тя, сякаш без да иска. — Искаш ли да поговорим за това?

Айлийн и Дана избухнаха в смях.

— Знаеш ли как дядо ми е разбрал какво става и е отишъл в Улвърхамптън, преди някой да го предупреди? — каза Айлийн и си пое въздух.

— Осветли ме. — Рут пребели очи от прелестния вкус на един бонбон с черен шоколад.

— Защото е бил с Мария, когато се свързах с нея.

— В леглото?

— Аха. — Айлийн повдигна вежди.

— Значи Мария ще бъде твоя баба — посочи Дана.

— Не. Мария ще бъде Мария. Моята Мария — отвърна Айлийн.

— Значи трябва да я попиташ защо е успяла да получи твоето мисловно послание. Нали?

— Няма нужда — усмихна се Айлийн. — Вече ми беше казала, че има дарба. Ти не беше.

— Добре, момичета. Не искам да слушам повече. Карате ме да настръхвам. — Рут стана и тръсна огнената си грива. — Освен това трябва да отида да се заробя отново.

Дана и Айлийн се засмяха и я изпратиха усмихнати.

— Почивай си, Айлийн. И събирай сили, че когато Калеб те хване…

— Рут! — възкликна тя.

Беше дванайсет през нощта. Айлийн умираше от желание да види Калеб, а той, проклетникът, още не се беше събудил.

Беше решила тя да го събуди. Точно така. Беше облякла светлолилав халат до глезените. Под него нямаше нищо.

Постоянно мислеше за онова, което й беше разкрил. Как беше водил стъпките й между двата свята. Хванати за ръка. Не я беше пуснал нито за миг.

Наистина се упрекваше за това, че отива да го събуди. Калеб трябваше да почива, но нуждата й от него я подтикваше да продължи. Днес тя щеше да бъде ловецът, а той — плячката.

Отвори внимателно вратата и се плъзна вътре като змия.

Стаята ухаеше на него. На вкусно и сочно манго. Веднага почувства сърбеж около кучешките зъби.

Той не се беше хранил както трябва от дни. Мену вземаше от нея кръв, за да му я прелее, но това не беше достатъчно, за да възстанови изцяло силите си.

Тя се приближи до леглото. Вече му бяха махнали сондите. Тялото му, малко по-слабо, но все така мускулесто, се очертаваше под чаршафите.