Лена Валенти - Книгата на Хаде

Айлийн се вцепени, когато видя лицето му. Беше толкова влюбена в него, че сърцето я болеше, като го гледаше толкова беззащитен.

Наведе се, за да постави една невинна целувка на челото му. Погледна го съкрушено, докато галеше копринената му коса, черна като крило на гарван.

— Здравей, миличък… — Погали вечния възел на китката му и зърната на гърдите й настръхнаха. Възелът беше възвърнал естествения си цвят. Открояваше се перфектно.

Колкото и да й се искаше, не можеше да се нахвърли върху него. Калеб имаше нужда от още малко почивка. И тя реши, че ще му я даде, защото я беше извел от тъмнината и й беше казал, че я обича.

Бяха минали часове след онзи момент и тя беше сигурна, че е бил искрен. Искаше да повярва на думите му.

Въздъхна. Щеше да почака до сутринта, за да ги чуе от устата му. Но толкова й се искаше… Всички й бяха разказали за събитията и за подвизите на Калеб. За това как се беше борил. Как всички бяха отстъпили.

Обърна се, за да излезе от стаята, глупаво потисната от това, че не можеше да успокои огъня, който усещаше между бедрата и в сърцето си.

Опита се да отвори вратата, но не успя. Сякаш беше залостена. Бутна я малко по-силно. Нищо. Погледна нагоре и видя мощната ръка на Калеб, която държеше вратата.

Айлийн се обърна рязко и се озова срещу голите му гърди.

— Къде си въобразяваш, че отиваш, мила? — Гласът му беше дрезгав и тих след толкова дни мълчание.

— Аз… не исках да те будя. И тогава… се… — По дяволите, защо беше толкова нервна?

— Щях да съм луд, ако те оставя да си тръгнеш сега, малката.

Той я притисна в прегръдките си толкова силно, че Айлийн едва си поемаше дъх. Зарови лице в косата й и вдиша. Затвори очи от удоволствие.

— Carbhaidh… — прошепна с нежност и желание.

— Калеб.

Айлийн обви ръце около врата му и също го прегърна силно. Лицето й потъна в шията му. Калеб я вдигна и я понесе към леглото.

— Ти трепериш. — Айлийн вплете пръсти в косата му.

— Ти също, мила. Ти също — прошепна той.

Айлийн се усмихна и му позволи да я качи върху леглото и да я остави права там. Всичко, което можеха да си кажат, щяха да си го кажат с жестове, с ласки, целувки и стенания.

— Гладен ли си? — попита го тя, постави ръце на гърдите му и се заигра със зърната му.

Калеб потвърди. Като животно, което се нуждаеше от дневната си дажба. Хвана я за задните части и я привлече към себе си.

— Умирам за теб, Айлийн. Никога повече недей да ме плашиш така. Чуваш ли?

Айлийн почти се разплака. Бутна го в гърдите и леко го отблъсна. Погледна го в очите и си съблече халата като съблазнителка.

Калеб изръмжа и огледа прекрасното й тяло.

— Не ме предизвиквай — предупреди я той.

— Не правя това, то mo duinne . — Пристъпи към него и прокара език по долната му устна.

Това беше достатъчно за Калеб. Притегли я към себе си и обходи устата й умело и всеотдайно. Постави я да легне. Под него. Устата и езикът му заличиха съзнанието й, възбудиха я и започнаха да я изтезават. Покри с ръце гърдите й и започна да ги гали с благоговение.

Не беше способна да обича този мъж повече, отколкото го обичаше. Искаше да изкрещи това.

Калеб си свали панталона с едно движение и пенисът му изскочи в пълното си великолепие. Намести се между краката й и се отпусна върху нея с цялата си тежест.

— Айлийн, толкова силно се нуждая от теб… Никога повече не ме оставяй — помоли я с насълзени очи.

— Няма — отвърна тя. Гледаше го втренчено в очите.

— Сърдиш ли ми се? — Облиза шията й като котарак.

— Да се сърдя?

— Отново проникнах в главата ти. Онази нощ си тръгнах, без да те предупредя, без…

— Шшт… — Тя постави пръст върху устните му. — Не си постъпил зле, Калеб. Онази нощ са те излъгали. Всеки друг би се хванал в капана. Но никой не говори за това сега. Всички казват, че няма по-силен и смъртоносен воин от Калеб от Британия. Това говорят. Ванири и берсерки. А аз, като твоя cáraid , се гордея с теб. Ти се бори за мен. Воюва за мен. И ме спаси. И проникна в съзнанието ми отново. Благодарение на това съм тук с теб. Как бих могла да ти се сърдя? Искам да възстановиш мисловния контакт с мен. Нека се слеем, Калеб. — Айлийн разтвори още малко крака.

— Айлийн, толкова много ми харесва това, което казваш.

Калеб наведе глава и облиза гърдите й. Трепереше от силното желание, което чувстваше към нея. Забеляза лек белег върху лявото хълмче.

— Той те ухапа тук — изръмжа като ранено куче.

— Да. — Айлийн преглътна.

— Аз ще залича този спомен, mo leannán . — Отвори уста и засмука нараненото място. Ближеше я и я целуваше с внимание и всеотдайност.